В някаква фаза съм, в която читателската ми душа явно е гладна за исторически романи, защото абсолютно импулсивно посягам към тях един след друг. Издателствата са се погрижили книжното меню да е богато и повече от засищащо, а сред най-добрите предложения, които препоръчвам и на други с апетит като моя, е “Последният влак за Лондон” от Мег Уайт Клейтън.
“Последният влак за Лондон”:
- Автор: Мег Уайт Клейтън
- Жанр: Исторически роман
- Страници: 496 стр.
- Година на издаване: 2021 г.
- Гледни точки: множество
- Издателство: Изток-Запад
Петнайсетгодишният Щефан Нойман е син на заможно еврейско семейство, което от години държи една от най-успешните фабрики за производство на шоколад. Щефан обаче мечтае да пише и да следва стъпките на своя кумир – Стефан Цвайг. Своята страст и мечтите си за бъдещето споделя с най-добрата си приятелка Жофие-Хелене, която има впечатляващи познания по математика. С идването на нацистите в Австрия и последвалото обединение с Германия животът му се променя изцяло и Щефан не е сигурен дали ще дочака следващия ден, а какво остава за доскорошните му амбиции. Междувременно в Амстердам жена на име Трюс Вайсмюлер започва да прекарва нелегално еврейски деца през границата. Но колкото повече се усложнява положението в Австрия и Германия, толкова по-трудна и опасна става нейната задача. Трюс обаче е упорита и успява да извоюява още по-голяма победа – изправя се пред самия Адолф Айхман, известен с “решението на еврейския проблем” с ползването на газовите камери, и го убеждава да пусне влак до Лондон, който да го “оттърве” от 600 еврейски деца. За една седмица Трюс трябва да организира целия процес, да избере 600 здрави деца и да се убеди, че в Англия тяхното убежище е подсигурено. Сред качилите се на влака са Щефан и по-малкият му брат, които се сбогуват с живота си във Виена и успяват да се спасят от сигурна смърт.
Започнах леко плахо “Последният влак за Лондон” – чела съм няколко романа, в които се разказва за “Киндертранспорт”, и не бях сигурна дали този няма да повтори вече познат сюжет. Пък и книгите за войната, които поставят на фокус децата, обикновено са трудни за преглъщане. Но още с първите страници разбрах, че място за притеснение няма и ме очаква един разкошен роман.
“Последният влак за Лондон” рисува ярка картина в контрастни цветове – комбинира минорните тонове на отчаянието и чувството за безизходица, които обземат еврейските семейства във Виена през 1936 г., мрачните цветове на унижението и предателството с красивите и светли краски на надеждата за спасение, на благородството и добрината. Обикновено авторите акцентират върху последните години на войната, докато Мег Уайт Клейтън е избрала да ни разкаже повече за нейното начало и, следвайки хронологията на събитията, е разгърнала отлично историята на Австрия от този период наред с разрастването на хитлеристките амбиции за власт и налагане на нов ред. Показала е как националсоциалистическата германска работническа партия пуска отровните пипала на омразата и започва да привлича привърженици, използвайки методи като пропагандата и налагане на цензура, манипулиране на масите, всяване на страх и паника сред обществото, упражняване на насилие и погазване на човешките права.
Баща ми казваше – продължи тя, – че смелостта не е липса на страх, а силата да продължиш въпреки него.
На този фон се запознаваме с Щефан Нойман и неговото семейство, което е с еврейски произход, както и с момичето, което открадва сърцето му – Жофие. Много харесах героите в книгата, защото ни учат какво е доблест, достойнство и сила на характера. Както и че когато около нас властва беззаконието, е важно човек да се ръководи по собствените си представи за справедливост и да не позволява страхът да контролира живота му. Кошмарните събития ограбват Щефан от безгрижието на младежките години и трепетите на първото влюбване, натоварват го с отговорността да се грижи за болната си майка и по-малкия си брат, докато самият той не знае как ще оцелее. Неговата история е особено въздействаща и емоционална, тъй като не е лишена от никое от чувствата, с които се сблъсква момчето – тревогата, усещането за хаос и липса на контрол, тъгата по едни отминали времена, ограбването от перспективи за бъдещето. Има ли изобщо бъдеще?
Да бъдеш изслушан, да бъдеш чут бе нещо толкова ценно. Не бе нужно да си съгласен с някого, за да уважаваш мнението му.
Паралелно с историята на Щефан и Жофие четем тази на Трюс Вайсмюлер, която е родена да бъде майка, макар и да няма свои деца. Жена с голямо сърце и много любов, която щедро бе готова да сподели с всички невинни деца, засегнати от зверските набези на нацисткия режим. Впечатляващо е колко пъти излагаше собствения си живот на риск и как омаловажаваше този факт, водейки се единствено от майчинския си инстинкт и острото си чувство за справедливост. Докато имаше деца, които се нуждаеха от нея и трябваше да бъдат спасени, леля Трюс забравяше за собствената си болка, а чуждите детски прегръдки запълваха празнотата в живота ѝ, която иначе я задушаваше. В кулминационната фаза на романа двете истории се преплитат, за да ликвидират омразата, която захранваше дребните души на хора като Адолф Айхман, и да върнат вярата в човечността.
“Последният влак за Лондон” от Мег Уайт Райън е наистина разкошен исторически роман, който горещо препоръчвам. Книга, която ни напомня, колко е важно да бъдем хора и как куражът и смелостта на един могат да спасят живота на мнозина.
