10 любими цитата от “Глина” от Виктория Бешлийска

Два месеца откакто “Глина” от Виктория Бешлийска направи своя дебют по книжарниците и се настани удобно в домовете и в сърцата на читателите. Обикнах книгата от първи прочит и до днес се връщам към нея, преживявайки любими моменти от историята на Жара, Велико, Боя и Зевна. За мен едно от най-големите предимства на романа е стилът на Виктория Бешлийска и винаги когато трябва да избирам цитат, с който да илюстрирам магията на “Глина”, ми е изключително трудно да се спра само на един. Затова тук си позволявам да споделя с вас 10 любими цитата от “Глина”.

“Усетил сипкавия ѝ дъх, Велико я хвана с другата си ръка през кръста и я приближи към себе си. Придържаше я така, докато се увери, че нишката, която крепеше тялото ѝ, няма да изгори от допира му. През цялото време не изпускаше от очи жълтите петънца в ирисите ѝ.”

Жара въртеше вретеното и си представяше, че върти самото слънце. Изпълваше се с огън, когато нишката набъбваше около вретеното, защото така си представяше любовта – истинската любов, която се ражда през допира на пръстите и ръцете, събира телата и ги държи здраво прилепнали едно към друго, както стройното вретено държи меката прежда: две цялости, които никога не се сливат.

“Къдриците падаха в дланта му черни и тежки като вериги, пръстите му се губеха сред морето от лъскава свила, после се спускаха отново надолу и пак тръгваха нагоре, за да разнищят плетката. Като стигна до корените, провря пръсти и обгърна главата ѝ. Жара бе примряла. Майсторът се наведе към нея и прошепна едва чуто:
– Дишай!
Той пое въздух и издиша бавно през уста пред притворените ѝ устни, сякаш за да ѝ даде дъх…”

Много хора мислят, че формата е най-голямото великолепие в съдa и по нея се познава колко добър е майсторът – думаше му бай Герасим. – Но истинското майсторство е да стигнеш до нея, да намериш глината, да я подготвиш, да ѝ вдъхнеш живот, да я любиш, така че като я вземеш в ръце и завъртиш колото, тя да те слуша.

Хорото им постепенно се забързваше. Ризите им се вееха и завъртаха въздуха в бяла вихрушка, косите им се виеха като змии с лъщящи кожи. От силния устрем на жените хорото заприлича на магичен въртоп, който засмукваше всичко – небето, земята, водата, дърветата…

Въздухът миришеше на червено и кафяво, на ръждиво и медно, на зелено и жълто, пареше като кипнала вода и боцкаше като набол мустак, а нагоре, много нагоре в небето, където шумът, ароматите и жегата се разсейваха, едно тънко платно лен покриваше с ленивост града и се готвеше да го приспи по-късно в следобедна дрямка.

Глина в ръцете му, огън в сърцето му, дъх в гърдите му – това бе Жара за Велико. Све ѝ бе той, вече в едно дишаха.

Ала тя знаеше колко крехка е човешката душа и колко силен водач е тялото, затова не можеше да съди, когато
хората се допираха, срещнати от искрата, която ги тласкаше един към друг. Та нали в това бе силата на любовта: да събира разлъчените от слънцето лъчи, да ги води в огнището, от което се ражда животът. Затова вместо да ги упреква, щеше да ги благослови.

Направени сме не от думи, а от кал. Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.

И пак всичко зависи от почвата, тъй както всичко зависи от глината, която слагаш на чарка.

Related posts

Избрани книги за юли 2024 г.

Избрани книги за юни 2024 г.

Избрани книги за май 2024 г.