Вече ви споделих, че “Глина” е моята книга на 2020 г. Дебютният роман на Виктория Бешлийска ми донесе несравнима емоция и ми подари една история, която не може да се опише в няколко думи. История, която не просто се чете, а се живее.
Благодарна съм, че работата ми позволи да проследя отблизо пътя, който “Глина” извървя, преди да отлети и да се приюти в дома на българския читател. Безкрайно съм респектирана от писателския талант на Виктория Бешлийска, от дарбата ѝ да съживява старите български думи – да ги облича в нови, емоционални, лични истории, и най-вече от щедростта ѝ – да ги споделя с нас в блога си “По дирите на думите”. За краткото време от запознанството ми с Вики, разбрах, че освен майстор на словото, тя е и изключителен човек, в който откривам частици от героите, с които ме срещна -носи сила, енергия и вдъхновение! Удоволствие е да разговарям с нея и нямаше как да пропусна възможността да ѝ задам няколко въпроса, които мисля, че ще ви дадат още по-богата представа за Виктория Бешлийска като автор и като личност и за нейната първа книга – “Глина”.
- Лесно ли се откриват дирите на думите?
Лесно е, когато търсиш със сърцето. То е най-добрият навигатор. И когато някой търси с теб – сам е трудно да стигнеш навсякъде. Хубаво е, когато ти подшушват и другите къде се крие коренът на някоя дума.
- Три Български думи, които харесваш, и какво е тяхното значение?
Само три ли? 😊 Добре, тогава ще назова едно действие, един предмет от бита и едно определение.
„Любя“. От корена ѝ произлиза любов, но днес рядко използваме думата за действието, както и производната за любим човек – либе. Харесвам я, защото в нея има една окръгленост и затвореност – точно както в истинската любов, която ти създава малък и завършен свят. Произнесете думата, назовете корена и ще видите как устните, затваряйки се в „б“ напомнят мимиката на целувка.
„Ръжен“ – металния уред, с който се разпалва жарта. Чисто метафорично, думата може да има две противоположни значения – на нагрятото желязо, което бърка в раните, и на силата, с която може да разпалиш съзидателния огън в гърдите на другите.
„Кръшен“ – обожавам тази дума, толкова е образна и плътна! Свързвам я със силното женско начало. Кръшна е снагата на красивата девойка, която носи живот, кръшен може да бъде и смехът ѝ, който се извива нагоре и разлюлява планини и гори.
- Защо „Глина?“
Глината е второто начало на света след словото. Ние сме създадени от глина. Химичният състав на кръвта ни до голяма степен наподобява този на глината. Към глината добавяш дъх и ето ти човек!
- Ако трябваше до опишеш романа с една дума, коя щеше да бъде?
„Чувствен“… може би. Самата идея за него бе породена от неповторимото и много силно чувство, което ми създадоха бусинските керамични съдове при първата ми среща с тях. А после… самото писане се случи във време на много водовъртежни емоции в личния ми живот. Романът се превърна донякъде в сетивно и емоционално приключение – с всички характерни за творческия момент усещания като сърцебиене, спазми в стомаха, гадене, плач, изнемога, но също и радост, утеха, любов към героите. Писах романа в Бусинци, където живях сама няколко месеца. Това ми помогна да усетя мястото по-добре и да предам чувството от него и в книгата.
Снимка: Невена Рикова
- Трудно ли се пише история, която се развива във време, толкова далечно от нашето…
Предизвикателство е. Но в това е смисълът на писането – да те сблъска с другото, с непознатото, да излезеш от зоната на удобното описване на света и да тръгнеш по дълбоките дири, а после да можеш да поведеш и читателя по тях.
Подобно ситуиране на действието няколко века назад изисква навлизане в епохата на всички нива – чрез фолклора, историята, етнографията. Проучвах внимателно и детайлно, за да стигна максимaлно близо до същинския облик на времето и хората му. В края на книгата съм упоменала част от източниците, които ми бяха много полезни в това отношение. Опитала съм се да постигна баланс между легендите, историческите сведения и фикцията, така че книгата да е хем приятна за четене, хем даваща познание за историята на едно малко селце и един голям занаят.
- Имаш ли „любимец“ сред героите? Кои са качествата, които най-много цениш в твоите герои?
Всеки от тях чувствам близък точно защото е различен от другите и притежава отличителни черти както на характера, така и на физиката. Разбира се, пръв във въображението ми се роди Велико (нарекох го на името на майстора, споменат в една приписка на Бусинското евангелие – първото писмено свидетелство за грънчарския занаят в селото). Представих си го силен и тайнствен, човек, който разговаря със земята и има сетивна памет за всяко нещо, което е виждал или докосвал. Създател в истинския смисъл на думата. А после потърсих и онзи образ, който трябваше да донесе най-голямото вдъхновение в живота му чрез любовта. Така се появи Жара, със стихийност, допълваща тази на майстора. От другата страна е Боя – въздушният хлапак, чиято дързост е колкото следствие на младостта, толкова и на любовта. И не на последно място Зевна – вещата жена, която снове между този свят и отвъдния, страшна за мнозина и безкрайно гальовна към дъщеря си. Зевна е същински медиатор – през нея протичат всички човешки съдби в романа, затова и няма чувство, което да ѝ е непознато. Затова и нейната история в книгата изглежда най-завършена.
- „Глина“ не е романтична книга. Но все пак виждаме как Жара за първи път се сблъсква с такива силни чувства. Каква е любовта в „Глина“?
Ако трябва да я опиша с една дума, то тя би била „стихийна“. Интензитетът ѝ до голяма степен се подхранва точно от близостта на човека с природата – героите се срещат сред гори, под дървета, край огън – това са места, на които сетивността на човека е друга, защото той е в естествената си среда и чувствата му са много по-първични и засилени. Самият той в тази среда придобива по-силно лъчение. Затова и някои действия в романа толкова бързо се развиват. Така е било всъщност в миналото – срещат се в гората, влюбват се, а сетне се женят. Колкото до Жара – при нея любовта идва с пълната гама от съпътстващи емоции – копнеж, болка, вина, раздвоение. Това е така, защото тя носи твърде много стихийност в себе си, невъзможно е да я удържи в една посока, затова и чувствата ѝ са толкова наситени и полюсни.
- Майка и дъщеря, баща и син – в романа си засегнала родовите връзки и патриархалния ред, характерни за онези времена. Какво от отношенията между родители и деца би взела и използвала в наши дни?
Принципите на почит. Отношението към опита на по-възрастните. Вслушването в мъдростта, която идва с времето. Бих взела баланса между строгостта и обичта, който в тези отношения държи везната изправена.
- Посветила си книгата на двете ти дъщери. Знам, че още са малки за нея, но по-нататък, когато пораснат и имат възможност да я прочетат, на какво се надяваш да ги научи?
На най-важното за мен – да виждат, да чуват и да чувстват. И да вярват, че никой не е дошъл случайно на този свят.
- Има ли коледна/зимна традиция (или обичай), която харесваш?
Обичам всички традиционни зимни празници, като се започне от Никулден, та до Ивановден. Обожавам Бъдни вечер със символиката в трапезата, с това, че ставайки от масата, трябва да ходиш наведен, за да са наведени, т.е. пълни със зърно, житните класове. На селото ми в плевенско (Гиген) на Ивановден има традиция групи от мечкари, един вид кукери, носещи специфични облекла и с конкретни роли, да обикалят къщите, да пеят и играят ръченица заедно със стопаните за здраве. Тази традиция се спазва и до ден-днешен, а в мен още живеят ароматите на топла баница, туршия и греяна ракия, с които се посрещат мечкарите от рано сутринта.
- В какво вярваш?
Вярвам в красотата. Вярвам в добрата магия. Вярвам, че всеки от нас е извор на някаква сила, която трябва да открие, обикне и овладее, за да могат и другите да черпят от нея. Вярвам, че по-доброто предстои.
