Животът на всеки е изпъстрен с цветовете от палитрата на човешките емоции – богата, наситена и с множество нюанси, които варират от яркостта на еуфорията до минорните тонове на тъгата. Тази палитра се пренася от реалността в книжния свят и както има романи, които ни разсмиват с глас, така има такива, които са способни да ни трогнат до сълзи, да ни разкрият дълбоката бездна на човешката болка. “Ключът на Сара” от Татяна Дьо Роне е една от тях.
“Ключът на Сара”:
- Автор: Татяна Дьо Роне
- Жанр: Исторически роман
- Страници: 352 стр.
- Година на издаване: ново издание 2020 г.
- Гледни точки: 2
- Издателство: Обсидиан
През лятото на 1942 г. досегашният живот на Сара Старжински остава завинаги заключен зад вратите на нейния дом, на нейното убежище. Заедно с още над четири хиляди деца и техните близки Сара е отведена на сигурна смърт, защото носи жълтата звезда на дрехите си. Но обичта й към по-малкото й братче и отговорността, която има към него, й дават силата и куража да се бори, да търси изход и спасение – за нея и за него. Години по-късно съдбата пресича пътя на Сара с този на Джулия Джармънд. В качеството си на журналист тя трябва да напише материал за годишнината от “Вел д’Ив” – масовия арест на евреи в окупирания от нацистите Париж. По случайност се оказва, че наследеният от семейството на мъжа й апартамент е бил тогавашният дом на Сара. Да научи повече за това невинно момиче се превръща в мисия за Джулия и докато открива един по един отговорите, научава много за себе си и това, което иска от живота.
Слабостта ми към историческите книги се появи преди 3-4 години – дотогава съзнателно ги избягвах с оправданието, че не са моят тип четива и предпочитам съвременните романи. Но предполагам, че читателят в мен е осъзнавал, че не съм била достатъчно зряла, за да оценя мъдростта на изписаните редове, на житейските уроци, които подобен тип книги преподават, да вникна в човешката душа, която е изстрадала толкова много по време на двете световни войни, а и преди това. Това обяснява защо доскоро не знаех за “Ключът на Сара”, но когато възродилото се любопитство към нея в читателските групи предизвика и моят интерес. Днес с новия тираж книгата живее втори живот и се надявам да достигне до още повече хора, защото има много на какво да ни научи.
“Ключът на Сара” е роман за най-грозните и жестоки лица на човек и които поставят под въпрос хуманността и моралните му принципи. Лица, които остават слепи за несправедливостта и беззаконието; които не чуват молбите за помощ, защото долавят шепота на собствения им страх; които онемяват пред истината, защото познават единствено лъжите. Тежка книга е – не очаквайте да откриете комфорт и надежда сред история, която разказва за посегателството над детския живот, за раздялата между майка и нейната рожба, за усещането за безпомощност и ужаса от неизвестното, които окупират детското съзнание и превръщат в реалност най-големите му кошмари. Фактът, че историята е вдъхновена от действителни събития, случили се преди по-малко от век, я прави още по-въздействаща и емоционална.
Ще попитате защо бихте си причинили книга, която очевидно ще ви разстрои и смути? А тя определено ще направи и двете – ще ви разплаче пред картините на натъпканите във вагоните деца и ще се срамувате заради тези, които са изпълнявали заповедите на началниците си вместо законите на истинското право – правото на човешкия живот. Романи като “Ключът на Сара” са написани, за да не забравяме никога ужаса от тиранията и жестокостта, празнотата от загубата и скръбта, имената на тези, които са потънали в морето от невинни жертви на войни, предизвикани преди всичко от човешката алчност и жажда за власт.
Историята редува два времеви пласта и ако миналото мълчи от страх, то настоящето задава правилните въпроси, събрало е смелостта и силата да се изправи и да търси отговори. За съжаление, както в повечето случаи, съвременната сюжетна линия бледнееше пред другата, тъй като бе обременена от личните житейски драми на героите, а те няма как да не ви изглеждат маловажни, поставени редом до преживяното от Сара. Контрастът е прекалено ярък. Но пък ми хареса, че Джулия изпитваше онази остра необходимост да разпитва и да рови, коментираше слабостта на човешкия характер и онази негова защитна функция да извръща глава настрани и да не споменава теми, които му се струват неудобни или биха внесли някакъв смут в иначе подреденото ежедневие. Водена от майчинския инстинкт, Джулия даде гласност на историята на Сара – нещо което десетилетия по-рано никой не е посмял да направи.
За финал ще споделя, че книгата все пак съдържаше щипка надежда – отразяваше се в погледа на порасналото дете на Сара и в идеята, че зависи единствено от нас никога да не допускаме подобно падение на човечността, каквото се е случило в една юлска нощ през 1942 г.
