14 любими цитата от “Малки жени”

Романът “Малки жени” от Луиза Мей Оклът е класика в литературата, превърнала се в любима книга на поколения читатели. Никой не може да остане безразличен към сплотеното семейство Марч и четирите сестри, които озаряват с чар, харизма и остроумие всеки дом. Безброй са качествата на романа и едно ревю несъмнено няма да стигне, за да опиша всички мои впечатления. Това е история, която се е доказала като непреходна във времето; която сверява моралните ни компаси; която се усеща като топла прегръка, като завръщане вкъщи. Ревю няма да пиша, но пък след последния прочит, реших да споделя с вас любими цитати от “Малки жени”.

“Малки жени”:

• Автор: Луиза Мей Олкът
• Жанр: Класика
• Страници: 352 стр.
• Година на издаване: 2020 г. с превод на Евелина Пенева
• Гледни точки: множество
• Издателство: Сиела

“Никаква дама не съм! И щом вдигането на косата на кок ме превръща в такава, ще я нося на две опашки чак докато не стана на двайсет – възмути се Джо, издърпа мрежичката и разтърси буйната си кестенява коса. – Вбесявам се, като си помисля, че трябва да порасна и да се превърна в “госпожица Марч”, да нося дълги рокли и да си придавам фасони!”

Аз ще се постарая да бъда такава, каквато той ме нарича – “малка жена”, и няма да бъда груба, невъздържана и ще изпълнявам дълга си тук, вместо да искам да бъда другаде – даде дума Джо и си помисли, че да преодолява себе си у дома е далеч по-трудно, отколкото да се изправи пред един-двама бунтовници на Юг.”

“Момичетата били разумни, затова решили да се възползват от съвета и скоро се изненадали, като видели колко добре всъщност живеят. Едната открила, че парите не могат да предпазят от срама и съжалението богатите домове, другата разбрала, че макар да е бедна, е далеч по-щастлива с младостта, здравето и доброто си настроение от една раздразнителна старица, която не може да се наслаждава на своите удобства. Третата проумяла, че колкото и неприятно да е да помага в проготвянето на вечерята, много по-трудно е да просиш за нея, а четвъртата си дала сметка, че дори прекрасен пръстен не е толкова ценен, колкото доброто поведение. Затова решили да спрат да се оплакват, да се радват на хубавите неща, които имат в живота си, и да се опитат да ги заслужат, за да не би да бъдат отнети…”

…остана само неизразимото удоволствие, което и даряваше музиката, защото за нея музиката беше като глас на обичан приятел.”

“Как се научи да се владееш? Най-много се страхувам от това, че острите думи излитат от устата ми, преди да разбера какво се каня да кажа, и колкото по-лоши неща изговарям, толкова по-голямо е удоволствието да обиждам хората и да им казвам ужасни неща. Как да се справя, майчице.”

“Много по-лесно беше да се старая заради вас, отколкото само заради себе си. Учуденият или стреснат поглед на някоя от вас, когато съм била рязка, ме отрезвяват по-силно от всички други укори, а любовта, уважението и доверието на децата ми е най-сладката награда, която мога да получа за усилията да бъда жена, на която искам те да подражават.”

Парите са необходими и трябва да се ценят, когато са използвани добре, те са и благороден инструмент, но не желая да мисля, че са първата или единствена награда, към която ще се стремите. Предпочитам да сте омъжени за бедни мъже, стига да сте щастливи, обичани и доволни, пред това да сте кралици, които нямат уважение към себе си и не живеят в мир.”

“Да, исках да разберете как удобството на една зависи от това всички да се грижат за своя дял от задачите…Реших да ви покажа какво се случва, когато всеки мисли за себе си. Не е ли по-приятно, когато се грижите една за друга, как мислите?”

“Няма ли да е весело, ако всички замъци, които строим в облаците,могат да се превърнат в истински и можем да живеем там?”

“На това място Джо остана без дъх, покри главата си с вестника и с няколко сълзи нароси малкия си разказ, защото най-голямото желание, което хранеше в сърцето си, беше да е независима и да спечели похвалата на любимите хора. Изглежда, беше направила първата стъпка към щастливото постигане на целта.”

В този именно момент Маргарет, какти си седеше сама и по работата й често капеха отронили се от очите й сълзи, почувства колко богата е била с притежания, много по-разкошни от всичко, което парите можеха да купят – любовта, закрилата, спокойствието и здравето, с истинските благословии в живота.”

“Има стари хора, които си остават млади по сърце въпреки бръчките и сивите коси. Такива хора умеят да проявяват съчувствие към малките грижи и радости на децата, да ги накарат да се почувстват у дома и знаят как да предадат мъдрите житейски уроци като забавни игри, да даряват приятелството си и да го получават по най-мил начин.”

“Усеща го във въздуха – любовта имам предвид – и направо влита. Показва повечето от симптомите: говори объркано и троснато, не се храни, лежи будна и се смотава по ъглите меланхолична.”

“През пролука сред дърветата човек можеше да надзърне към широката синя река, поляните от другата й страна и далеч по-нататък към покрайнините на големия град, после към зелените хълмове, които се издигаха към небето. Слънцето се беше спуснало ниско, небесата сияеха с великолепието на есенния залез. Златисти и морави облаци лежаха върху билата на хълмовете, а високо нагоре към ръждивата светлина се издигаха сребристите бели върхове, които сияеха като въздушни шпилове на някакъв Небесен град.”