Романтика през лятото, симпатична и забавна двойка, с която не искаш да се разделяш, възможност да надникнеш в живота на писателя – реалния, а не този от книгите, и финал, който отключва широка усмивка и удовлетворена въздишка. Емили Хенри е открила формулата за успешен любовен роман и я прилага за “Когато Януари срещна Август”.
“Когато Януари срещна Август”:
- Автор: Емили Хенри
- Жанр: Романтика
- Страници: 336 стр.
- Година на издаване: 2020 г.
- Гледни точки: 2
- Издателство: Ера
Дженюъри Андрюс е автор на романтични книги, пише бестселъри и вярва в щастливия край. Огъстъс Еверет също е популярен писател, но той няма проблем да убие всичките си герои. Двамата са пълни противоположности. Единственото общо помежду им е, че това лято живеят в съседни къщи на плажа и преживяват творчески блокаж, породен от обстоятелствата в живота им. Една вечер, полята с обилно количество алкохол, двамата сключват сделка – да си помогнат взаимно да преодолеят блокажа, но за целта трябва да излязат от зоната си на комфорт и да пишат нещо нетипично. Огъстъс трябва да потърси романтика в себе си и да напише сладка любовна история, а Дженюъри – следващия голям литературен шедьовър, за който се нуждае от щателно проучване. Сделката е всеки да помогне на другия и никой да не се влюбва…
Отдавна не бях попадала на любовен роман в класическия смисъл на думата. Не история, която да е фокусирана върху проблемите на един-двама-трима-петима герои и между другото между тях да се появи една романтична двойка, а такава, която да акцентира върху химията между двама души, върху влюбването в пълната му гама от емоции, върху вълнението, породено от очакването за първа целувка и от идеята, че двама души си принадлежат. “Когато Януари срещна Август” от Емили Хенри е именно от този тип – емоционална, романтична, драматична, сладка, забавна, разгорещена, вдъхновяваща любовна история за двама писатели, които несъзнателно пишат своя роман на живота.
Това беше моментът, в който осъзнах нещо много важно – когато светът е мрачен и се страхуваш, обичта може да те накара да идеш да танцуваш, смехът може да отнеме част от болката, красотата може да отвори дупки светлина в страха ти…И взех решение, че моят живот ще бъде изпълнен и с трите, не само заради мен самата, но и заради мама и всички около мен.”
Основната идея на Емили Хенри е да покаже, че често щастливият край в книгите може да е измамен и нереалистичен, но това не означава, че не трябва да се надяваме на него в реалния живот. Джейни беше романтична душа, чийто свят на фантазиите се сблъсква остро с реалността. Когато пише, тя живее в розов балон, в който героите винаги намират решение на проблемите си и любовта побеждава. Но ето че извън страниците на книгите й лично е преживяла поредното любовно разочарование, заради което подлага на съмнение преценката и дори кариерата си. Еверет няма никакъв проблем да убива героите в романите си, но е изтощително всеки път да слага рязко самотна точка на финала, когато всъщност дълбоко в сърцето му се иска неговата история да приключва с многоточие, пълно с обещания за бъдещето.
Много ми хареса как авторката показва целия процес покрай създаването на един роман и определено ми беше интересно, когато се разказваше за творчеството на главните герои и за разбиранията им за литературата и популярните й жанрове. Джейни представляваше писателите на дамска проза, чийто труд е често подценяван. Еверет пък беше от бестселъровите автори, чиито романи изискват изключителна прецизност и внимание към детайлите, много труд и проучване, за да създаде нещо правдоподобно и наистина увлекателно. Най-любопитното беше, че двамата писатели не бяха точно в опозиция, а по-скоро помагайки си един на друг, показваха в дълбочина различна гледна точка.
Всъщност най-ценното в книгата е именно двойката. Има изключителна химия между Еверет и Джейни и авторката се е справила отлично с предаването й – онова наслагване на напрежението, на очакването и на страстта, която накрая предизвиква експлозия от емоции. Колкото Джейни беше открита и читателят познаваше всичките й тайни и тревоги, толкова Еверет беше затворен, по-мистериозен и сдържан и като че ли това го правеше още по-привлекателен. Противоположности, които се допълваха отлично. И двамата бяха талантливи и отдадени на работата си, хора на изкуството, които споделяха и обменяха идеи, и искрено се забавлявах, когато съчиняваха истории за случайни минувачи.
За да стане романът още по-интригуващ, а образите – плътни и правдоподобни, Емили Хенри вмъкваше и други теми – коментираха се отношенията между баща и дъщеря, въпроси, свързани с доверието, лъжите и предателството, със семейните тайни, които рано или късно изплуват.
Накратко “Когато Януари срещна Август” от Емили Хенри директно влиза в топ класацията ми за любими любовни романи (скоро ще направя vol.3). Задължителна за всички романтици това лято!
