“Червеният тефтер” – София Лундберг

“Червеният тефтер” от София Лундберг е трогателна история за любовта, загубата и носталгията по миналото, за самотата, старостта и обичта на близките, на която се крепим в най-трудните ни моменти.

“Червеният тефтер”:

• Автор: София Лундберг
• Жанр: Художествена литература, Съвременна проза
• Страници: 312 стр.
• Година на издаване: 2020 г.
• Гледни точки: 1 основна
• Издателство: Хермес

Малката Дорис получава от баща си тефтер с червени кожени корици. В него тя записва всички хора, които са променили живота й. От слугуването в богаташка къща, през модния подиум в Париж, ужаса на Втората световна война, самотата в Ню Йорк, любовта й с Алан. Днес тя е на 96 години и живее сама в Стокхолм. Повечето имена в тефтера са зачеркнати: напуснали са живота й. Най-голяма радост й носят обажданията на племенницата й Джени. Един ден Дорис започва да записва историите от пъстрото си минало. Така ще успее да сподели с Джени най-съкровеното си – спомените.

“Червеният тефтер” от София Лундберг беше спонтанният ми избор за книга към Клуба на книгохолика за месец април. Първо, харесвам истории, в които минало и настояще се редуват – позволяват ми да пътувам във времето с едно разлистване на страниците. Освен това са наситени откъм комплексни персонажи и емоции, продиктувани от редица обстоятелства. “Червеният тефтер” напълно отговори на очакванията ми по тази линия.  Второ, на фокус в романа беше една възрастна жена, останала сама с мислите си и със спомени за един отминал и осиротял живот. Покрай извънредното положение много говорим как трябва да пазим възрастните и да се грижим за тях, но нима е редно да се сещаме за тях едва когато научим, че Смъртта е готова да ги посрещне и гостоприемно им подава ръка? “Червеният тефтер” дава повод за размисъл и по тази линия.

Признавам, че историята тук ми беше една идея по-меланхолична, отколкото в момента мога да понеса, но пък оценявам факта, че авторката коментира въпроси, които иначе са неудобни – за отношението към по-старото поколение, за самотата и нейната смразяваща прегръдка, за времето, което не можем да върнем назад, за да поправим грешките си. Говореше се за тежкия товар на старостта – огромен куфар, пълен с мъдростта на годините, с радостта от щастливите моменти, които са белязали жизнения път, но и с тъгата по всичко, което човек е изгубил или му е било отнето, а ето че животът пъха в багажа му неща, до които той не иска да се докосва (като онова ужасно усещане, че вече не е нужен никому).

Историята на Дорис е белязана от трудности и изпитания, които тя успява да преодолее благодарение на лишения, компромиси, упоритост. В основата е една голяма и неизживяна любов. Любов, която дава надежда, но и ти я отнема за един миг; която те крепи, но и заради която рухваш. Наблягаше се на идеята, че понякога не е достатъчно единствено да обичаш един човек, защото ако времето и съдбата не са на ваша страна, връзката ви е обречена. И все пак беше интересно да проследим как се е развил животът на Дорис след драматичната раздяла с нейния любим и най-вече – как завършва.

Освен че романът редува минало и настояще, той ни среща и с множество герои, които по един или друг начин са изиграли важна роля за формирането на Дорис като личността, която нейната внучка познава. Но може би най-ценното в нейната история е посланието, закодирано във въпроса какво вижда човек, когато в края на жизнения си път извърне за последно поглед назад?

Спирам с философските разсъждения, защото в крайна сметка “Червеният тефтер” е история, която може да бъде погледната от различни ъгли. Завършвам ревюто с един по-личен елемент. Винаги съм твърдяла, че с моята баба имаме специална връзка. Баба ни остави преди 11 години, но аз още чувствам тази връзка. И все пак щеше да е хубаво, ако можех да й кажа на живо колко я обичам. Кога за последно го казахте на вашата? Помислете върху това.