“Тревожни хора” от Фредрик Бакман – 384 страници смях през сълзи и сълзи през смях. Може да не бях един от участниците в заложническата драма, но определено станах заложник на романа, който не ме пусна, докато не открих какво всъщност се е случило в този апартамент.
“Тревожни хора”:
- Автор: Фредрик Бакман
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 384
- Година на издаване: 2019 г.
- Гледни точки: множество
- Издателство: Сиела
Крайно неуспешен банков обирджия се заключва заедно със свръхентусиазиран брокер, двама кисели любители на „ИКЕА”, жена в напреднала бременност, суициден мултимилионер… и заешка глава. Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица. В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого. Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия: Как е успял да се измъкне обирджията; защо всички са толкова ядосани; какво всъщност не им е НАРЕД на хората в днешно време?
Талантът на Фредрик Бакман е, че умее да разказва всякакви човешки истории по един много необикновен и в същото време докосващ начин. Макар и малко по-различен от останалите му романи, “Тревожни хора” следва тази рамка и се превърна в още едно харесвано от читалите заглавие. В него авторът прави дисекция на самотата като болест и състояние на духа, и елиминирайки пласт след пласт, разкрива истинските причини за странностите и поведението на хората, а най-хубавото е, че успява да говори за сериозни теми по един забавен и разчупен начин.
Тази история е сложна и неправдоподобна. Това може би се дължи на факта, че често в историите изобщо не става дума за това, за което си мислим, че става дума. Тази история например може би изобщо не е история за банков обир или оглед на апартамент, или заложническа драма. Може би дори не е история за идиоти. Започва да става все по-очевидно, че всъщност е история за един мост.”
“Тревожни хора” разказва една много чудата история, която започва отзад напред и включва множество изненади. История за една абсурдна заложническа драма, в която обаче хората за пръв път от много време се чувстват свободни да бъдат себе си и да кажат какво наистина мислят. Авторът не налага никаква цензура на езика и емоциите на своите герои, а дори напротив – насърчава ги да съберат смелост и да разкрият повече за себе си. Може да звучи смешно и лековато, дори нелогично (в крайна сметка какво прави човек със заешка глава в тоалетната), но всъщност Бакман се гмурка в дълбокото, като подхваща темата за менталното здраве, за баланса в обществото, за кодираната в човешката природа нужда да споделяш и да търсиш някой като теб.
Изведнъж се оказа, че живеем едни до други, а не заедно.”
В един свят, пълен с усмихнати лица и красиви снимки на хора, които не говорят за проблемите си, Бакман изпраща силно послание към своите читатели – нормално е понякога да не се чувстваш добре, да си неразбран, самотен, тъжен, депресиран. Нормално е да потърсиш помощ, да искаш подкрепа, да се успокоиш, че не си сам. И макар да не можем да помогнем на всяка изстрадала душа, то поне можем да опитаме да бъдем истински, да не лицемерничим, като се правим, че чуждите проблеми не ни касаят, да не замитаме под килима всичко, което би разклатило иначе съвършения декор на един прекрасен живот. Защото дори да не го осъзнаваме, в едно общество всеки оказва някакво влияние на другия и един незначителен жест от наша страна, като да се усмихнем например, може да промени коренно хода на този, който иначе се е запътил към края на моста.
Той беше моето ехо. Сега всичко, което правя, е по-тихо.”
И тъй като Бакман не обича меланхолични тиради и мотивационни речи, той е заложил на това, което прави най-добре – да гради плътни, живи, запомнящи се образи на хора, които срещаме всеки ден и чиито емоционални истории ни докосват и трогават. Успял е да вмъкне също темата за връзката между деца и родители, за бащинството, за любовта и брака и дори да включи няколко факта за банковата система, световната икономика и социалната политика. Не ме учудва, че имаше повече диалози в книгата, защото в разговорите човек открива истината за себе си и за околните, макар и понякога тя да звучи нелепо (отново, човек със заешка глава в тоалетната?!).
Забавна, тъжна, оригинална, “Тревожни хора” от Фредрик Бакман е книга, към която не можеш да останеш безразличен. А това е и основната цел на автора – по-често да проявяваме емпатия, да обръщаме внимание на света около нас и да се вслушваме в собствения си глас.
