“Тайните, които не разкрихме” от Лара Прескот – дебютен роман за авторката, включена в литературния клуб на Рийз Уидърспун, с номинация за наградите Goodreads в категория “Дебют”, бестселър на Amazon и една от най-добрите книги, които прочетох тази година.
“Тайните, които не разкрихме”:
- Автор: Лара Прескот
- Жанр: Исторически
- Страници: 416
- Година на издаване: 2019
- Гледни точки: множество
- Издателство: Orange books
Историята в „Тайните, които не разкрихме“ на Лара Прескот е вдъхновена от реални исторически събития – плана на ЦРУ да влезе под кожата на съветска Русия не чрез пропаганда, а чрез най-великата любовна история на ХХ век – „Доктор Живаго“. В разгара на Студената война две машинописки получават задачата на живота си: тайно да изнесат „Доктор Живаго“ от СССР, където никой не смее да го публикува, и да помогнат на великата творба на Пастернак да намери своето място сред читателите по света. Може ли едно момиче да се превърне в легендарен шпионин? В разгара на Студената война две секретарки са изтеглени от машинописния отдел на ЦРУ за участие в оперативна мисия, каквато се случва само веднъж в живота. Задачата им е тайно да измъкнат ръкописа на романа „Доктор Живаго“ от СССР, където никой не смее да го издаде, и да помогнат шедьовърът на Борис Пастернак да бъде публикуван в целия свят. Очарователната Сали Форестър е опитен разузнавач. Тя е превърнала в оръжие дарбата си да използва своята изкусителна привлекателност, за да убеждава могъщи и влиятелни мъже да споделят тайните си с нея. Ирина е начинаеща, но под ръководството на Сали бързо се научава как да се слива с обстановката, незабелязано да пренася и да доставя секретни документи.
Стоя и си мисля как да започна ревюто на “Тайните, които не разкрихме” от Лара Прескот – една от най-смислените книги, които съм чела тази година. Роман, който е различен и който се отличава – и като замисъл, и като изпълнение. Роман, който се помни. Който ти влиза под кожата, изостря ума, отваря очите. Докато четеш “Тайните, които не разкрихме” се чувстваш буден, жив, от прилива на адреналин, защото не всеки ден попадаш на дяволски добра история, каквато е тази тук. Обожавам всеки един момент от книгата – историята се разтваряше пред очите ми като роза, която разцъфва и омагьосва със своята изключителност.
Пропаганда, цензура, диктатура. Борбеност, упорство, бунт. Любов, саможертва, егоизъм. Някой ще реши, че говоря за няколко книги, а не за една конкретна, но някак Лара Прескот е успяла да обедини всички тези думи в рамка, в която е вместила един съвършено изпипан, отлично структуриран, увлекателно предаден сюжет. Нещо повече – обвързала го е със събития и реални факти, с историята на един провокативен за времето си роман, с личната драма на хората, чиито съдби са били засегнати при написването му, а по-късно и при популяризирането. Фокусиран върху тихата война между Изтока и Запада през 50-те години, върху играта на котка и мишка, на която “големите” са си играели, “Тайните, които не разкрихме” не се спира до обичайните за този сюжет теми и проблеми , а прекрачва границата на времето и пространството, като го обвързва с послания, актуални и днес.
В “Тайните, които не разкрихме” се преплитаха съдбите на три силни жени. Общото между героините – родени са да оцеляват, да се борят, да бъдат независими, да отстояват позициите си. Няма значение дали живееш на Изток или на Запад от Желязната завеса, през 50-те години на миналия век мястото на жената все още не е било равнопоставено с това на мъжа. Първата героиня беше дъщеря на имигранти – заради произхода си, заради миналото на семейството й, заради таланта й да превръща качеството да си назабелязан от недостатък в оръжие, тя така и не успя да се впише сред останалите. Втората беше хитър и умел играч, който не позволяваше чуждите предразсъдъци да й налагат как да живее. Тя беше истинската пазителка на тайни – загадъчна, непредсказуема, безстрашна. Третата ми беше най-интересна, защото трябваше да надвие не само системата, но й се налагаше ежедневно да се бори с егоистичния характер на любовта. Любовта, която я правеше уязвима, но и към която бе пристрастена. Умишлено не слагам имената – когато прочетете книгата, сами ще разберете за кого става дума.
Любовта имаше много маски в “Тайните, които не разкрихме” – удобната, преданата, неочакваната, егоцентричната, истинската. За любов ставаше дума и когато се коментираше вечната тема за писателя и неговата муза, за боеца и неговата Ахилесова пета. Да обичаш не винаги носи радост – понякога болката надделява. Трудно ми е да коментирам връзката между Борис Пастернак и неговата Олга, тъй като не съм толкова добре запозната с творчеството и жизнения му път и не мога да преценя дали е редно да обвиняваме егото му, имайки предвид, че благодарение на него “Доктор Живаго” вижда бял свят, но със сигурност смятам, че цената, която неговата муза заплаща, бе твърде висока.
Ако оставите настрана шпионските трикове, за които четем в романа, и погледнете отвъд личната история на Пастернак и Олга, ще видите, че “Тайните, които не разкрихме” има много по-мащабна идея, много по-силно послание. Това е книга за влиянието, което думите имат върху хората. Книга за книгите – онези, които пишат история; които променят съдби; които не признават цензура и стоят зад истината. Книгите, които печелят признание, защото са дали нещо на света. Колко от съвременните писатели могат да се похвалят с това, което Борис Пастернак и неговият “Доктор Живаго” са постигнали за времето си? За отзвука, за прецедента при Нобеловата награда за литература, за наследството, което са оставили – Лара Прескот се е погрижила да ни припомни.
Завършвам ревюто така: Знаете ли, че в българския език думата “великолепен” има близо 30 синонима? Установих, че нито един не отговаря напълно на оценката, която бих дала на “Тайните, които не разкрихме” от Лара Прескот. Която и от тези 30 думи да изберете, ще ви кажа само, че книгата е по-добра.
