Малко са съвременните български автори, които следя, но Радостина А. Ангелова е една от тях. Стилът на Радост е поетичен, красив, деликатен и изключително въздействащ. Гъделичка капризния читателски вкус по най-финия начин и е много лесно да се влюбиш в историите й, защото разказват за обикновени хора по необикновен начин. Когато разбрах, че има нов роман, бях въодушевена и страшно любопитна, защото този път книгата в съавторство, при това с нейния син – Александър Станков. “Утре” надмина всичките ми очаквания!
“Утре”:
- Автор: Радостина А. Ангелова и Александър Станков
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 320
- Година на издаване: 2019
- Гледни точки: 2 основни
- Издателство: Софтпрес
Албена е в края на четиридесетте. Успешно ръководи бизнеса си с кафенета въпреки рязката смяна на приоритетите в живота на съпруга й след преживения от него инфаркт. Синът й Тома е на шестнайсет – възраст, в която имаме отговор на най-сложните въпроси, но се блъскаме в дребните питания. Когато знаем какво е любовта, но мисълта за среща ни плаши. Обикновено успоредните прави в ежедневието на Албена и Тома неочаквано се преплитат, когато майката се включва в театралния кръжок на сина си. Докато учениците търсят пиеса за коледното тържество, Албена открива неочакван път към осем тийнейджърски истории.
Очаквах Радостина Ангелова да ме омагьоса за пореден път, но приятно се изненадах от писането на Александър Станков, чийто талант по нищо не отстъпва от този на майка му. Да четеш нейните глави си е блаженство, но при него усещах онова вълнение, което обзема читателското сърце, когато попадне на нов талант, на друг писател, чието творчество с удоволствие ще следи. Александър разказва също толкова увлекателно и те заразява с емоциите на своите герои, но най-много ми хареса онзи неподправен младежки хумор (споменах ли, че е само на 16!), който не може да се имитира. Привлече ме свежият поглед към живота, който само един млад човек, прохождащ в света на възрастните, може да има.
А дали това, което е важно днес, ще бъде важно и утре?
“Утре” се оказа специален роман за мен по много линии. На първо място, защото обединява три неща, които винаги ме вълнуват – Коледа, кафе и връзката между майка и син (може и отзад напред). Второ, защото като майка на момче виждах бъдеща проекция на мен самата в загрижения и любящ поглед на главната героиня Албена, която балансираше между ролята на отговорен родител и на приятел на детето си, търсеше път към него и пазеше доверието му като безценно съкровище. Всъщност всяка майка би се припознала в моментите, когато Албена виждаше как детето й пораства – нещо неизбежно и сладко-горчиво, и макар то да расте и да се променя, тя го познава най-добре и винаги успява да го разчете правилно (понякога дори преди него самия). И трето, заради посланието в историята на Тома – младите хора имат много какво да разкажат и макар да им липсват опитът и мъдростта на възрастните, те имат предимството да гледат на света с широко отворени очи, оценявайки всеки миг.
Едно от най-дразнещите ме неща е широко разпространеното сред възрастните мнение: Това на вашите години не е любов. Тя, любовта, казват, е различна през човешкия живот. Но аз съм твърдо убеден, че винаги е еднакво истинска. С годините, казват, ставала по-зряла, онази, която изпитвал човек на трийсет, не била тази, която е изпитвал на шестнайсет и която ще усети на шейсет. Но на трийсет никой не смята, че още не е познал любовта, само защото тя ще е различна от онази на шейсет, нали? Тогава защо на шестнайсет не може да си влюбен? Защо трябва да използвам глагола харесвам, вместо този, който наистина чувствам – обичам?
Въпреки че двете гледни точки, на Албена и на Тома, са тясно свързани, всеки от главните герои си имаше своя история, която проследяваме. От една страна, при нея се говореше за промените в брака, за разминаванията, които се получават с годините, за дистанцията, която може да стане опасна, ако не се открие начин как да бъде скъсена, за страховете и мечтите, които присъстват в една връзка, особено след толкова години. От друга страна, четем и за Томи, който преживява типичните за всеки юноша вълнения и се намира на границата между момчето и младия мъж. Разказва ни за първата любов, за вълненията и опасенията, които я съпътстват, за приятелството и щастието да имаш някой, който да ти е опора в трудни моменти, за лоялността и дадената дума.
Мравката е по-силна от слона, макар да е толкова по-малка. Тя може да вдигне десет пъти своето тегло, а слонът май само два. Същото е и с жестовете. Едно движение на ръката, едно докосване, една усмивка, стига да е от „верния“ човек, ме извисява така, както никой кран, дори и най-мощният, не би могъл.
“Утре” крие и други съкровища между страниците си. Имаме 8 коледни истории, които не се захласват по клишираното разбиране за празниците, а акцентират върху актуални за обществото проблеми като тормоза в училище и живота на деца в семейства с един родител. Някои истории бяха меланхолични, други носталгични, трети изпълнени с надежда как би изглеждала една мечтана Коледа, но общото между всички е, че бяха безкрайно откровени и истински. Другият голям плюс в романа са кратките откъси за различните видове кафе, които по деликатен и завоалиран начин коментираха моменти от живота на героите. Ако обичате да започвате деня си с аромата на тази божествена (по мое мнение) напитка, тогава несъмнено ще оцените съвършенството и отношението към детайлите, с които авторите описват удоволствието от всяка глътка кафе.
И тъй като ревюто пак стана дълго, нека обобщя: “Утре” от Радостина А. Ангелова и Александър Станков е проникновен роман за връзката между родител и дете, между майка и син, за приятелството и любовта, за брака и мечтите. История за доброто в различните му проявления, за Коледа, която бяга от клишето и търси същината на празниците дълбоко в сърцето. Емоционална, трогателна, сърдечна, топла, истинска, въздействаща!
