С толкова препоръки, отличия и при това признание, което книгата получи както от страна на критици, така и от читатели, нямаше как да подмина “Нормални хора” от Сали Руни. Интригуваща, провокативна и емоционална, историята за Мариан и Конъл повдига много въпроси, свързани с необходимостта да намериш своето място сред обществото, да бъдеш приет и да се почувстваш нормален, ако въобще може да дадем дефиниция на последното.
“Нормални хора”:
- Автор: Сали Руни
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 288
- Година на издаване: 2019
- Гледни точки: 2
- Издателство: Еднорог
Мариан е от богато семейство и отвън изглежда, че може да получи всичко, което поиска, с едно щракване на пръстите, но истината е, че тя води доста самотен живот, в който липсват подкрепата и обичта на най-близките й хора. Конъл е синът на чистачката в дома на Мариан – той е популярен, харесван и обичан, но за целта носи винаги маска пред хората, която не си позволява да свали пред никого. Единствените моменти, когато Мариан не се чувства невидима и незначителна, са когато е с Конъл, а той има усещането, че най-после е на точното място, само когато е с нея. Тогава защо двамата непрекъснато се разминават?
До голяма степен определям “Нормални хора” като роман-провокация, който кара хората да се замислят какво влияние има общественото мнение върху формирането на личността и до каква степен е способно да контролира живота ни. “Нормално” е дума, която се среща често, макар никъде да не може да открием точното определение за нея, може би защото тълкуването й е строго индивидуално. Различният подход на авторката както към водещите теми в романа, така и в стила на писане превръщат книгата в едно доста любопитно четиво, което в началото не си убеден, че разбираш или харесваш, но колкото повече напредваш, толкова по-ясна става картината и усещаш, че си се свързал с героите и си станал съпричастен към техните драми, защото реално в тях няма нищо ненормално.
Най-интересното в историята на Мариан и Конъл е, че имаме в тяхно лице двама души, които отчаяно искат да бъдат “нормални” в чуждите очи, а всъщност всичко, което им минава през ума и което преживяват, е доста “нормално” за начина на мислене на съвременното общество. Конъл беше човекът, който искаше да пребори предразсъдъците към социалния му статус и най-вече към произхода му от бедно семейство, затова се стараеше да компенсира с популярност и постижения. Мариан познаваше другата крайност – тя разполагаше със солидни финансови възможности, които обаче не й гарантираха обич, сигурност, стабилност, какво остава приемане от другите или приятелство. Грешката и на двамата бе, че се опитваха да се впишат – че се страхуваха да се отличават и да изпъкват, без да осъзнават, че това, което ги прави различни, ги превръща и в специални.
“Нормални хора” не е любовна история, нито е романтичен роман, въпреки че проследява взаимоотношенията между главните герои. Това е книга за разминаването в комуникацията – при толкова канали за общуване, които 21ви век предлага, хората все още не са намерили начин да се разбират, защото кодират собствените си истини. Страхуват се от отговорите, затова въобще и не правят опит да зададат въпросите. Както на Мариан и Конъл, така и на много други като тях, им липсват увереност, самочувствие и адекватна самооценка, затова позволяват чуждото мнение да навигира техния живот, но за съжаление, той невинаги поема в правилната посока.
И макар да не е романтичен роман, “Нормални хора” докосва именно с моментите, в които виждаме Конъл и Мариан заедно – изумително е как двама души могат да си пасват толкова добре, но да не могат да открият пътя един към друг. Някъде бях чела, че ако любовта е математическо уравнение, то неговите съставни елементи са два – “аз” и “ти”. Може да звучи клиширано и сладникаво, но е вярно, че когато двамата герои забравяха за околните, бяха най-истински, бяха себе си.
Накратко, “Нормални хора” от Сали Руни е сложна, емоционална, откровена книга, доста различна от нещата, които се срещат на масовия книжен пазар. Подобно на своите герои, тя трудно се вписва на рафта сред останалите книги, и може би затова ми допадна толкова.
