“Малки големи неща” от Джоди Пико е голяма книга за малките камъчета, които обръщат колата. За дреболиите, които премълчаваме, а всъщност образуват един гигантски проблем, който накрая е способен да засенчи дори слънцето, защото около него се завъртат съдбите на много хора. Прекрасно написан, безкрайно интересен, изключително актуален!
“Малки големи неща”:
- Автор: Джоди Пико
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 512
- Година на издаване: 2019
- Гледни точки: 3
- Издателство: Сиела
Рут Джеферсън работи като акушерка в малка, местна болница повече от 20 години. Доказала се е като професионалист, безупречна, отговорна и способна. За нея това е по-важно от цвета на кожата й, който се различава от този на останалите медицински работници в отделението по неонаталогия. Търк Бауер се радва на първородния си син и въпреки че сърцето му прелива от обич към детето, той не може да игнорира факта, че чернокожа жена ще се грижи за бебето. Защитата на бялата раса е кауза, на която той е посветил по-голямата част от съзнателния си живот, затова забранява на Рут да се доближава до детето. Когато се случва немислимото и един живот е прекършен преждевременно, някой трябва да бъде наказан. Кенеди е адвокат към “Обществена защита” и макар досега да се е справяла отлично с работата си, не е поемала голям случай. Когато й поверяват да защитава Рут Джеферсън, тя не знае колко значимо е делото и как изходът му ще промени живота на много хора, включително и нейния.
“Малки големи неща” от Джоди Пико е роман-вселена! Обожавах всеки момент, в който се изгубвах между страниците му, анализирайки актуални обществени проблеми, докато четях една откровена, човешка история. История, която те трогва и те плаши, защото истините, които разкрива са неприятни, грозни, отблъскващи и все пак – отразяващи действителността, която понякога се преструваме, че е различна. Много неща ми харесаха в романа и въпреки че пиша ревюто няколко дни, след като съм го завършила, още не знам откъде да започна.
“Малки големи неща” покрива множество теми – в основата е заложена идеята за расовата дискриминация и предразсъдъците на хората към цвета на кожата. Вплетени са различни теории за пасивния и активния расизъм и пряко се поставя въпросът дали мълчанието и безучастността не са равносилни на негласна подкрепа, дали не маскираме предубежденията с любезни усмивки, с лицемерие и с лъжи, които си повтаряме, надявайки се да скрият истинското ни отношение към проблема. Какво е да си единственият тъмнокож в един работен колектив, как се налага да свикваш с мнителността и обидните (макар и понякога несъзнателни) коментари на хората, защо трябва ежедневно да се доказваш и защитаваш – това са въпроси, на които Рут Джеферсън дълго може да ви говори.
Мислела съм си и преди дали една майка е в състояние да разбере, кога детето й е станало възрастен. Чудела съм се дали усещането е физиологично, като например настъпването на пубертета, или е емоционално, както когато за първи път ти разбият сърцето. Чудела съм се дали критическата маса от преживени събития – дипломиране, първа работа, първо бебе – не накланя везните. Дали е нещо, което забелязваш веднага, като петно от вино на покривката, или се промъква постепенно, като възрастта, която те гледа от огледалото.”
В “Малки големи неща” се говори много за работната етика, за отговорността, с която са натоварени медицинските работници, за морала и дълга, за идеята, че понякога собствените ти убеждения трябва да останат на заден план и да отстъпят място на съвестта и разумната преценка. Косвено се вмъква въпросът за фалшивите приятелства и как хората, на които можеш да разчиташ, не се страхуват да застанат зад теб дори в най-скандалните и тежки моменти, да приемат твоята болка за своя собствена, да ти бъдат опора и да се борят наравно с теб. Неразделна бе и темата за връзката между родител и дете и най-вече за онази необходимост, която всяка майка изпитва, да предпази детето си.
На пръв поглед “Малки големи неща” е роман, който касае проблеми на съвременното общество, от които то не може да се оттърве вече години наред. Ако обаче вникнете между редовете, ще откриете, че историята има и философски оттенък, който е закодиран в посланието, а именно – омразата не ражда нищо добро. Абстрактна се оказа и дефиницията на думата “справедливост”, тъй като в очите на обвинения и на обвиняващия тя изглежда по различен начин. Същото важи и за истината, която макар и да е една, може да бъде погледната под определен ъгъл и да придобие особени нюанси.
Дори да се абстрахирате от сериозността и драматизма на сюжета, “Малки големи неща” пак има с какво да ви спечели – Джоди Пико пише изключително увлекателно, изградила е прекрасни, плътни образи, които искаш да опознаеш, и подбира отлично правилните думи, които манипулират, нараняват, разстройват, но също помагат, лекуват, обичат. Поздравявам авторката за финала, който е дала на своята история, защото въплъщава идеята, че всеки има избор как да постъпи в дадена ситуация и дали ще избере пътя на доброто, или ще даде воля на серия от негативни чувства и емоции, зависи единствено от него самия.
Значи търсим нещо като еднорог – казва Хауърд, – свръхчувствителен, расово неутрален, хетеросексуален, бял човек. “
Спирам, защото ревюто и без това стана по-дълго. Така или иначе вече се досещате, че “Малки големи неща” ми е влязъл под кожата. Роман, който мнозина ще упрекнат, че е твърде драматичен, а други ще определят написаното като провокация, трети може и да не го разберат, но именно този тип реакции доказват, че Джоди Пико е забила стрелата си право в десетката. Истината често е неудобна.
