Ревюто на “Чернобилска молитва” от Светлана Алексиевич ще е по-различно от останалите в блога. Така го чувствам. Няма да има оценки, по-кратко е и няма да ви убеждавам защо трябва да четете книгата – мисля, че всеки сам трябва да прецени за себе си дали може да се справи с нея, или е твърде голям залък за читателския му глад. А книгата наистина е голяма, във всеки един аспект – и като история, и като принос към литературата, и като усещане, като всичко.
“Чернобилска молитва”:
- Автор: Светлана Алексиевич
- Жанр: Документалистика
- Страници: 308
- Година на издаване: преиздадена 2019
- Гледни точки: множество
- Издателство: Парадокс
“Чернобилска молитва” събира историите на хората, които са били свидетели на трагедията, последвала аварията в IV енергоблок в АЕЦ-а. Тези, чийто живот се преобръща след датата 26-ти април 1986г. Майки, бащи, деца. Пожарникари, военни, ликвидатори, инженери. Учители, журналисти, фотографи. Някои са кратки истории, други имаха много какво да споделят. За едни Чернобил се превръща в синоним на смърт, за други – това е техният дом.
Повече за съдържанието на книгата разказвам в media365.
Дълго време отлагах прочитането на “Чернобилска молитва” от Светлана Алексиевич. Признавам, че книгата ме плашеше – не защото щях да чета за чудовището, което познаваме под името Чернобил, а защото не бях сигурна, че мога да понеса толкова човешка болка, събрана на едно място. Във вътрешната битка, която водих, все пак страстта към четенето надделя – бях чувала колко труд и сърце е вложила авторката в книгата си, затова нямах съмнение, че рискът ще си заслужава.
“Чернобилска молитва” не се нуждае от клиширани оценки – няма да кажа, че е изключителна, нито колко е емоционална или пък въздействаща. Ще ви кажа обаче, че е различна. Защото е истинска. Защото при нея човешкото страдание стои голо, узявимо, разсъблечено от медийна пропагадна, лицемерно съчувствие и фалшива любезност. “Чернобилска молитва” не се нуждае от признание – няма да давам оценка на книгата, намирам го за глупаво, защото как точно трябва да оцениш човешкия живот? 5 звезди, ако се просълзиш, 4 – ако успееш да се овладееш? Признанието на този гигантски журналистически труд, който Светлана Алексиевич е направила, идва не с наградите и с оценките – идва с историите на хората в него, с доверието, което са й гласували, с болката и спомените, които са й споделили.
Защо се пишат книги като “Чернобилска молитва”? Защо се четат книги като “Чернобилска молитва”? За да помним и да знаем. За да не говорим само за онези политически лица, които са били в основата на случилото се, нито за грешниците, които са допуснали аварията. Не те са важните тук. Важни са пожарникарите, които са гасили пожара, осъзнавайки, на какво се обричат. Миньорите, които са копали под земята, за да ограничат мащабите на катастрофата. Обикновените хора, които са изоставяли домовете си, живота си, без да знаят какво ги очаква утре, дали ще има утре…
Не бива да извръщаме глава от човешката болка – тя няма да изчезне. По-добре да подходим с уважение към трагедията на чернобилци – от историите им пределно ясно личи, че те не търсят съчувствие (за какво им е?!), искат само да ги оставят на мира, искат спокойствие. Но спокойствие е последното, което намират, в свят, в който се търси сензация в нечия трагедия, излизаш на печалба от чуждото нещастие (не бих отишла на екскурзия в Чернобил, да гледам гробище на човешките надежди).
“Чернобилска молитва” не е песимистична книга. Реалистична е – показва ти нещата такива, каквито са, независимо колко са грозни. Но ми хареса една мисъл в историята на Слава – щом човек се лекува, и земята се лекува. Животът винаги намира начин.
