От провокативното заглавие до ярката корица и любопитното резюме на гърба – “Денят, в който зарязах всичко” от Ан Тумио трудно би могла да бъде подмината. Самата аз се поддадох на изкушението, а книгата ми се отплати с приятна и зареждаща история.
“Денят, в който зарязах всичко”:
- Автор: Ан Тумио
- Жанр: Дамска проза, съвременна проза
- Страници: 243
- Година на издаване: 2019
- Гледни точки: 1
- Издателство: Ера
Уенди определено има трудна година. След като преживява тежка загуба в личен план, тя е натоварена с работа и куп отговорности, които определено не са присъщи на една 26-годишна млада жена. Докато един ден тя решава да зареже къщата в Париж и всички задачи, които чакат да бъдат отметнати от нея, за да се впусне в приключението на живота си. Уенди заминава с малка група приятели за Аржентина, но там плановете за пореден път се променят. Докато опознава природата и културата на местните, Уенди се среща с много хора от различни кътчета на света и научава, че не е толкова лошо да се пуснеш по течението.
Приятна компания, добър приятел и съветник, отличен екскурзовод – това бе за мен “Денят, в който зарязах всичко” от Ан Тумио. Една неангажираща, но пък зареждаща, забавна и бих казала позитивно настроена книга, в която авторката успяваше да вмъкне разсъждения по сериозни житейски въпроси, без да звучи скучно или нравоучително. Хареса ми идеята, че когато животът ти обърне гръб, тогава може би трябва да му обърнеш и ти – да зарежеш плановете, да се пуснеш по течението и да го изненадаш като живееш ден за ден. И там някъде, носейки се по повърхността, свободна, без теглото на отговорността, предпазливостта, самотата и скръбта, нашата героиня открива себе си и си връща надеждата, че най-доброто предстои.
Всичко е въпрос на пропорции. Имам късмет, нямам късмет. Нещо е сериозно или не. Да се отдалечиш, да погледнеш от високо или от разстояние, да видиш цялата снимка, а не само части от нея, и изведнъж всичко става по-леко. Всичко е относително.”
“Денят, в който зарязах всичко” ни учи на много неща – как да се вслушваме повече във вътрешния ни глас, как да казваме “не”, как да бягаме от токсичните връзки и приятелства, как да не правим компромиси със себе си, но най-вече как да бъдем свободни. Въпреки всички тревоги и загуби, които се струпват на главата на Уенди, тя успява да постигне онази освободеност на духа, онази безгрижност, която ни представя живота в перспектива и ни дава отговори на куп въпроси, от които до този момент сме бягали. Някъде между красивата природа, непознатата култура и срещата с различни хора, Уенди преоткрива себе си, а междувременно читателят се наслаждава на дискусиите за религията, приятелството, самотата и собственото възприятие.
Книгата се чете бързо, написана е на приятен, достъпен език и редуваше смайващи описания на природни забележителности с интересни диалози. Няма да крия, че я започнах главно, защото ми беше любопитно да науча повече за Аржентина, и желанието ми беше повече от удовлетворено. Авторката успява да ни пренесе на приказни места, за които досега или не съм подозирала, или не съм проявявала особен интерес, но вече нямам съмнение, че искам някога да видя с очите си.
“Денят, в който зарязах всичко” от Ан Тумио беше моят билет за бягство от ежедневието. Не знам дали бих имала смелостта на главната героиня да се впусна в приключение като нейното, затова съм благодарна на авторката, че ми предостави тази възможност да го направя поне във фантазиите си. И какво приключение беше само!
