Още една книжна година измина неусетно, защото колкото и клиширано да звучи, когато хубавите книги ти правят компания, времето лети. Моята 2018-та в заглавия, жанрове, автори и истории беше пъстроцветна и вдъхновяваща. Редно е да й отдам нужното внимание и, обръщайки се назад, да си припомня книгите, които са оставили най-силен отпечатък в съзнанието и сърцето ми.
Не обичам дълги равносметки или философии за живота. Според Goodreads тази година съм прочела 147 книги или иначе казано близо 50 хиляди страници. Но това са само цифри и реално нямат абсолютно никакво значение. Първо, книгите са повече, просто не винаги се сещам да отбележа всичко прочетено. Второ, посочват ми, че най-кратката книга, която съм прочела, е само 48 страници – “Молитва към морето” от Халед Хосейни, но никъде не пише, че това е една от най-силните и въздействащи истории, публикувани през 2018-та.
Истината е, че през 2018-та читателският му вкус претърпя доста промени. Станах по-толерантен и отворен читател – това е ценното за мен! Тази година четох доста повече книги на български, защото напук на негативните коментари в социалните мрежи, нашите издатели се стараят да ни предлагат нови, интересни, популярни заглавия, които понякога още не са достигнали масовия европейски пазар, но ние ги държим в ръцете си. Все по-смело посягам и към българската литература и казвам едно голямо “Благодаря!” на всички автори, които ми върнаха вярата в нея.
Всяка книга ми е дала нещо – дори тази, която не съм харесала, съм запомнила, защото ме е научила да се вслушвам повече в интуицията си. Има няколко заглавия, които обаче рамкират моята 2018-та **
“Басейнът” от Либи Пейдж е моята книга на 2018-та. Затварям очи и още виждам думите на Розмари: за любовта, за брака, за любимия човек, който е и твой най-добър приятел. Малко меланхолична, донякъде семпла, но пък докосваща, нежна, изразителна история, която едновременно ме успокоява и зарежда.
“Най-доброто в теб” от Колийн Хувър беше поредният й шедьовър, който ми докара книжен махмурлук – толкова силно ми въздейства, че се страхувах да отворя друга книга, тъй като още бях под влияние на тази. История за върховете и спадовете в любовта, за усмивките и сълзите в живота, за силата да обичаш половинката си дори в дните, когато тя сама не обича себе си. Книга за несбъднатите мечти и създаването на нови – защото когато паднем, трябва да се научим да се изправяме.
„Обещавам да те обичам по-силно, когато страдаш, отколкото когато си щастлива. Обещавам да те обичам по-силно, когато сме бедни, отколкото когато тънем в разкош. Обещавам да те обичам по-силно, когато плачеш, отколкото когато се смееш. Обещавам да те обичам по-силно, когато си болна, отколкото когато си здрава. Обещавам да те обичам по-силно, когато ме мразиш, отколкото когато ме обичаш…“
И като стана дума за това продължавам с книга, която я няма на български – “How to Walk Away” от Katherine Center. История за силата на духа – животът не винаги е справедлив и понякога изненадите са неприятни, но трябва да се научим да се адаптираме, да виждаме чашата наполовина пълна, вместо празна и счупена. “Вдъхновяваща” е думата, която най-точно описва “How to Walk Away”.
But you have to live the life you have. You have to find inspiration in the struggle, and pull joy out of the hardship.”
Говорим за вдъхновение, за надежда и за оцеляване, затова тук е моментът да спомена други две заглавия, които белязаха моята 2018-та. “The Tattoist of Auschwitz” от Heather Morris е книга за любовта и доброто, чието семе може да поникне и на най-ужасяващите места. А “Люляковите момичета” от Марта Хол Кели, която се появи на български тази година, беше книга за приятелството и за сестринството, история за личния избор – дали да си затваряш очите пред несправедливостта, или да се опиташ да помогнеш.
Всъщност справедливостта, оказва се, е доста относително понятие. “An American Marriage” от Таяри Джоунс ме научи на този урок. Това беше книгата, която непрекъснато ме караше да се поставям на мястото на героите и да се питам как бих постъпила аз, защото понякога съдбата си прави лоши шеги и като че ли няма правилно и грешно, а всички страдаме. “Завръщане” от Яа Джаси донякъде може да се каже, че продължи урока, но това беше книга, която ще запомня и с изключителното писане на авторката, с разнообразните персонажи, с емоциите, които изпитах, докато четях как човек отстоява правото си да бъде свободен – физически и духовно.
Ако се налага, човек може да научи всичко. И да летиш, можеш да се научиш, ако това ще ти осигури още един ден живот.“
За да не си помислите, че ще запомня 2018-та само с тежки и драматични книги, внасям малко разнообразие с “Хюга ваканция” от Роузи Блейк, която няма как да не ви зарази с усмивката и добронамереността на своята главна героиня. Да се радваме на малките неща в живота, да отделяме време на близките си, да се грижим да ни е уютно и красиво са само част от посланията на тази прекрасна, зареждаща книга.
Отправих и поглед към бъдещето благодарение на “И аз съм Рейчъл” от Кас Хънтър. Какво отличава човека от робота, ще ни изместят ли технологиите – имат ли необходимите качества, до каква степен сме зависими от тях и къде е границата между реално и виртуално общуване?
Тази година си бях поставила за цел да чета и по един трилър на месец. Любим за изминалите 365 дни си ми остава “The Other Woman” от Sandie Jones главно защото смятам, че авторката доста хитро е конструирала историята си, така че да ме държи в напрежение, но и да не издава нищо до самия финал, заблуждавайки всички, че в основата на книгата стои едно клише при отношенията между хората, а всъщност истината се оказа съвсем друга.
Ако пък говорим за книга, която ме е забавлявала и разсмивала, тогава в ума ми веднага изниква “Луди богаташи” от Кевин Куан. Уж си говорим за пари, бляскав живот, лукс и висша мода, а всъщност авторът иронизира богаташите, чийто живот се върти около интриги и драма и които познават отлично снобарството и лицемерието. А най-хубавото е, че всичко това беше поднесено с изключително чувство за хумор.
Завършвам с една автобиография, която се надявам догодина да видим и на български – “Becoming” от Мишел Обама. Нямаше момент, който да не харесам в книгата – от разказите й за детството и за упоритостта й да се докаже до чисто човешките й притеснения и страхове, когато осъзнава, че съпругът й ще бъде лидер на една от най-силните страни в света. И преди да прочета книгата й намирах Мишел Обама за симпатична и интересна личност, но сега виждам в нея силна жена, грижовна майка, любяща съпруга, изключителен професионалист и личност със собствено мнение.
“I knew the stereotype I was meant to inhabit, the immaculately groomed doll-wife with the painted-on smile, gazing bright-eyed at her husband, as if hanging on every word. This was not me and never would be. I could be supportive, but I couldn’t be a robot.”
И други заглавия ми се въртят в главата: “Когато животът те хване натясно” от Лорън Уайзбъргър, “Все още аз” от Джоджо Мойс, “Коледна тайна” от Карън Суон, “The Simple Wild” от К.А. Тъкър, “The Great Alone” от Кристин Хана, “Дом” от Камелия Кучер, “Бал в Мулен Руж” от Радостина Ангелова…
Чудя се какво ли ми е подготвила книжната 2019-та?
**Включила съм единствено заглавия, които са излезли на книжния пазар през 2018-та – не съм включвала книги, които са били публикувани предишни години, но са стигнали до мен сега, защото тогава списъкът ми щеше да стане прекалено дълъг и със сигурност нямаше да се размине без “Човек на име Уве” от Бакман.
