Винаги ми е трудно да започна ревю на книга, която много ми е харесала. А “Басейнът” от Либи Пейдж наистина успя да ме накара да се влюбя в нея. История за старостта и самотата, за приятелството и любовта, за протегнатата ръка и за желанието да бъдеш значим. Книга, в която всяка дума, е изпълнена с чувство и смисъл.
“Басейнът”:
- Автор: Либи Пейдж
- Жанр: Съвременна проза
- Страници: 320
- Година на издаване: 2018
- Гледни точки: 2
- Издателство: Софтпрес
26-годишната Кейт е журналистка в малък вестник в Лондон. Животът й е доста сив и скучен, няма приятели, нито човек до себе си и вечерите са самотни и пусти. Докато не й възлагат задачата да отрази евентуалното затваряне на местния басейн. Историята я среща с 86-годишната Розмари – вдовица, която от десетилетия посещава басейна всеки ден. Мястото се превърнало в убежище от забързания живот навън, но и в хранилище за спомени, към които тя обича да се връща. Там са нейните приятели – хората, които са я подкрепяли в трудни моменти и с които споделя щастливите. Затова Розмари приема присърце идеята да се опита да спаси басейна и Кейт е човекът, който може би ще й помогне. Двете не знаят, че поставят началото на едно голямо приятелство. Дали обаче ще успеят да съхранят това толкова специално място?
В мрака двамата се намериха и не се пуснаха…”
Има едно особено чувство, което човек изпитва, когато попадне на книга, за която от първите станици знае, че ще му хареса. Пълно е с обещания за споделени емоции, шепне думи, които като че ли се запечатват завинаги в ума ти и ти се иска да ги татуираш в сърцето си. Топло е като прегръдка, действа ти успокояващо и едновременно с това зареждащо като първото кафе за деня или като сутрешното плуване. “Басейнът” е такава книга за мен – паснахме си от самото начало и без да знам какво ми е подготвила, знаех, че ще е история, която няма да ме разочарова.
Зад някои прозорци историите са тъжни, други излъчват смях и любов – тя може и да не е ярка и показна, но тихо покрива стаята като килим.”
Сравняват я с романите на Бакман и донякъде виждам защо. Либи Пейдж притежава същото удивително умение да въздейства, като подбира точните думи, които те пробождат като стрела. Има изразителен и много приятен стил на писане, разказва увлекателно и успява да ти пресъздаде с точност атмосферата в романа, чувството и настроението на всеки от героите й. Но може би най-голямото им сходство се крие във факта, че историите им са истински, близки, общочовешки (хич не я харесвах тази дума като ученичка, но не намирам по-точна от нея).
Бяха като кавичките около изречение. Подхождаха си и взаимно смекчаваха страха и незначителността, а с нея беше значим. Розмари се боеше да не я изоставят, а той я държеше за ръка и я водеше със себе си. Приятелите им ги познаваха като Розмари и Джордж, Джордж и Розмари. Вървяха в комплект като солта и пипера.”
Покрай двете си героини “Басейнът” коментира много теми – за самотата, която може да ти стане добра познайница както когато остарееш, така и докато си още млад; за старостта като физическо състояние, което не може да преборим, но и като болест на духа, която можем да преодолеем; за желанието да бъдеш значим, което влиза в противоречие с чувството да си незабележим; за ежедневните битки, които водим със себе си, със самочувствието и страховете ни. Разликата във възрастта на Кейт и Розмари е значителна, но когато гледаш в една посока с някой, това няма значение. Розмари разполагаше с мъдростта и опита на годините си, а Кейт – с възможност за промяна и с перспективи за бъдещето. Двете формираха едно съвършено цяло и може би затова станаха толкова близки приятелки и успяха да се спасят една друга.
Любовта си е любов – отсъжда възрастната жена. – Както дървото си е дърво. Може да е фиданка или хилядолетен дъб, но все пак има корени и собствен живот и зависи от милостта на сезоните.”
Любовта не беше основен акцент в романа, но също имаше важна роля. Имайки предвид колко обичам да чета любовни истории, не е тайна, че съм романтичка по душа. Но ако трябва да съм честна, любовта, за която всеки мечтае, която се надява да изживее и за която иска да разказва, е като тази на Розмари и нейния съпруг. Любов, тиха, спокойна, но и дълбока като водата. Любов, която не остарява и която се крие в малките жестове, в подкрепата и разбирането без думи, в усещането на присъствието на другия дори когато него вече го няма. Любов, която на 71 ти дава сили да прескачаш огради – буквално и преносно.
Омъжи се за мен, Розмари – изрече. В тона му нямаше въпросителна нотка. Не беше необходима. Тя вече знаеше, че той е отговорът на всеки въпрос.”
Та, не знам дали сте фенове на Бакман, но и да не сте, няма никаво значение, защото “Басейнът” на Либи Пейдж има своя уникален почерк. Разказва история, която сигурно ще ви трогне, може даже да ви просълзи, но със сигурност ще ви отвори очите за много неща и ще ви усмихне.
