След като прочетох последна първата книга на Бакман, “Човек на име Уве”, се замислих, че и аз като всеки читател, си имам своите странни навици и ритуали, свързани с четенето. Избрах 5 от тях, които може да ви се сторят интересни или да припознаете себе си в тях.
Последните стават първи
Обикновено хората се запознават с творчеството на един автор, като започват с първия му роман. Забелязах обаче, че аз по-трудно се доверявам на нашумели имена, затова подхващам най-скоро издадената книга от даден автор и ако тя наистина ме спечели, тръгвам назад към първата му. Често се случва толкова да ми хареса нечий стил, че в продължение на седмица да чета единствено книги от въпросния писател. Все едно съм си намерила нова мания и с удоволствие изследвам границите й. Така се получи с книгите на Дан Браун, Фредрик Бакман и Amy Harmon.
Понякога чета последната страница
Вече съм споменавала, че обичам книги с щастлив финал, въпреки че някои от най-силните истории, които съм чела, не завършват както съм искала. Затова до скоро имах навика, когато започвам нова книга, да прочитам последната страница, за да видя дали героите ми са живи. По-късно обаче, когато се сдобих с електронен четец, отвикнах за известно време от тази моя практика, защото настройките изискваха повече усилие и занимавка. Докато не попаднах на книга, която много ми хареса, но по средата главният герой загина. Бях съкрушена и меко казано изненадана, затова отново се върнах към стария ми навик. Днес чета последната страница на книгата само понякога, и то ако изданието е на хартиен носител.
Спойлерите не са проблем
Много хора около мен не обичат да им разказвам подробно за история, която искат да прочетат, защото така губят интерес. Обикновено подбирам внимателно думите си, така че да не издавам нищо ключово за сюжета. Старая се да избягвам спойлерите и в ревютата на книгите, за които разказвам в блога. За мен обаче спойлерите не са проблем, а доста често са по-скоро необходимост – обичам да имам някаква представа какво ще се случи и какво да очаквам от книгата. За мен тръпката идва не от това дали историята е предсказуема, а от начина, по който авторът ми я разказва, от героите в нея и използваните думи.
Обичам поредици
Отворен финал – не, благодаря! Това беше мотото ми до преди известно време. Не съм от най-търпеливите, когато става дума за интересни книги, затова когато подхвана някоя поредица, обичам да има поне две публикувани книги от нея. Случвало се е да си купувам книга за електронния четец, но да не я отварям, докато не излезе и продължението й, за да мога да ги чета една след друга. А иначе колко обичам поредици! Най-вече такива, при които всяка книга може да се чете и самостоятелно, но героите са общи и се получава така, че от второстепенни, стават главни в следващата история. По този начин имам усещането, че ставам част от някаква общност. Книгите на Саманта Йънг и Кристен Ашли са такъв тип.
Експресивен читател съм
Когато една книга предизвика силна реакция у мен, не мога да си мълча. Смея се, плача, може дори да се ядосам или пък да извикам от изненада. Затова обичам да си чета вкъщи – така няма опасност хората около мен да решат, че имам някакъв психически проблем. Историята в такива моменти толкова ме е погълнала, че не мога да откъсна дори за момент поглед от нея и да обясня какво толкова ме е шокирало или пък разсмяло. Още помня как, докато четях “Игра на омраза”, едва се сдържах да не се изсмея в кафето, където бях седнала. Широката ми усмивка, а и може би фактът, че въобще четях, бяха достатъчна причина хората да ме гледат подозиретелно.
