Може би напук на съмненията, които имам към повечето нови български автори, “Писмо до сестра ми” реши да ме опровергае и да ме изненада приятно. Забавна и тъжна, лична и общочовешка, книгата на Мария Пеева и Люси Рикспуун е като глътка горещ чай в студена сутрин, като топла прегръдка, като дългоочаквана среща с близък приятел.
“Писмо до сестра ми”:
- Автор: Мария Пеева, Люси Рикспуун
- Жанр: Художествена литература, Дамска проза, БГ автори
- Страници: 365
- Година на издаване: 2017
- Гледна точка: 2
- Издателство: СофтПрес
“Писмо до сестра ми” разказва историите на Радост и Лора – две сестри, които не позволяват проблемите или разстоянието да ги отдалечат една от друга, затова редовно си изпращат писма по електронната поща, в които разказват за живота си и си дават съвети. Радост е по-голямата, живее в София, омъжена е и има две деца. На пръв поглед животът й изглежда подреден и спокоен, но всъщност е всичко друго, само не й спокоен. Радост има съпруг, който залита по алкохола и я приема за даденост; дъщеря, която е в пубертета и затова с нея се общува трудно; по-малък син, който тъкмо е преборил болестта на Ходжкин и е в процес на възстановяване, и за финал – майка, която страда от деменция и е в старчески дом. Лора живее в Америка, работи като психолог, щастливо необвързана и без планове за брак въпреки чаровните и омагьосани от нея кандидати. Макар да мечтае да бъде майка, с всеки изминал ден като че ли мечтата се превръща в блян. Двете сестри не спират да поддържат връзка през електронната поща, подкрепят се и се разбироат, помагат си въпреки разстоянието, така че всяка знае за проблемите и успехите на другата, докато една дълго пазена семейна тайна не изважда живота на Лора извън релси. Скоро след разкритието Лора заминава по работа в Аляска, където е впечатлена от природната красота, гостоприемството на хората и може би от един мъж, а и съдбата й е приготвила изненадващ подарък. В същото време обаче при Радост нещата започват да излизат от контрол – бракът й се руши, а натрупаната умора и напрежение от последните няколко години дават резултат, като замъгляват преценката й. Радост търси спасение в един призрак от миналото, но и там животът й готви капан – такъв, който ще разтърси цялото семейство.
“Писмо до сестра ми” беше една много любопитна и различна книга може би защото беше истинска и откровена. Нямаше ги псевдофилософските размисли за живота, негативизма или струпването на безсмислени метафори, които съм срещала в книги на други български автори. Мария Пеева и Люси Рикспуун представят живота такъв, какъвто е – със спадове и върхове, и затова книгата им звучи лична, близка, човешка.
Много неща ми допаднаха в “Писмо до сестра ми”, затова не знам откъде да започна. Стилът – двете авторки се допълват идеално. Писмата и историите на Радост бяха по-метафорични и по-драматични, което е нормално, съдейки по живота, който има. Влюбих се в чувството за хумор на Лора, умението й да обобщава ситуацията и да дава адекватен съвет на сестра си. В писмата и на двете имаше много истини – за живота в чужбина, за начина на мислене на българина, за брака, за родителството. Цялата книга беше като палитра от емоции. Натъжавах се, когато четях за сина на Радост и борбата му с болестта, съчувствах на Лора, когато споделяше за носталгията й към дома и семейството, ядосвах се на Стефан (съпруга на Радост) и за зависимостта му към алкохола, която явно беше по-важна от брака му. Но най-важното беше, че в книгата имаше много любов, на различни нива – трепетите на първата любов при Ния (дъщерята на Радост), приятелството между Лора и Люк, връзката между майка и дъщеря и най-вече тази между две сестри. Единствено дете съм, но докато четях “Писмо до сестра ми” ми се искаше да имаме и аз една Лора или една Радост!
Доверието си е доверие, но и безопасността си е безопасност. Като стана дума за доверие, знаеш ли каква е дефиницията му? Предсказуемост. Ако няма предсказуемост в една връзка, няма доверие”
Сюжетът върви едновременно логично, но и с изненадващи разкрития и обрати. Първоначално информацията за героите се даваше на хапки и поддържаше интереса, после историята се заплита и напрежението те държи на нокти. Уж си мислиш, че си разгадал цялостната картинка, а то вземе, че изскочи нещо ново. Вярно, към края драмата идваше малко повече и като че ли леко прибързано беше разрешена, но не крия, че ме свари неподготвена. А финалът хем ми хареса, хем ме остави с още толкова въпроси, но пък преподава на читателя най-важния урок – финалът не винаги е тъжен край, защото понякога може да е просто ново начало.
Но човек наистина е кораво създание. Стискаш зъби, приемаш нещастието и продължаваш да се бориш както можеш. И не само че се бориш, но и дори има моменти, в които успяваш да се усмихнеш.”
Говорейки за уроци, не мога да не спомена колко много научава човек, докато чете “Писмо до сестра ми”: как всяко семейство, дори това, което изглежда перфектно, си има своите тайни; че за да бъде един брак успешен, не трябва да приемаш другия за даденост; че чувството да бъдеш оценяван и желан е стимул да бъдеш по-добър, инжектира ти нови сили, когато мислиш, че не са ти останали; че след всеки спад има изкачване и съдбата може да ти е приготвила най-приятната изненада в най-неочакваното време; че трябва да търсим положителното и в най-трудните моменти.
Когато имаш мечти, дори да изглеждат нереално големи, животът ти придобива посока и подсъзнателно се стремиш да ги следваш.”
Сигурно мога да говоря още много за “Писмо до сестра ми”, но предпочитам да ви оставя сами да й се насладите, да я оцените и да ви докосне така, както докосна мен. Книгата е въздействаща, емоционална, интересна и откровена. Отворете сърцата си за нея, защото Радост и Лора вече са отворили своите за вас в техните писма.
