“Игра на омраза” – Сали Торн

Започнах да чета “Игра на омраза”, докато бях на почивка – седнах да пия кафе и реших да убия малко време. А то какво стана – другите по съседните маси ми хвърляха подозрителни погледи, защото не спирах да се смея. Не съм виновна, просто такъв е ефектът на “Игра на омраза” от Сали Торн.

“Игра на омраза”:

• Автор: Сали Торн
• Жанр: Чиклит, Романтика
• Страници: 344
• Година: юли 2017 за България
• Гледни точки: 1
• Издателство: Ибис

Луси Хътън е трудолюбива, мила и усмихната млада жена, която обожава книгите и работата си като асистент на президент на издателство. Животът й би бил много по-лесен обаче, ако фирмата, в която тя работи, не се бе сляла с друго издателство, в резултат на което Луси е принудена да дели офис с Джошуа Темпълман – асистент на другия съпрезидент в издателството. Джошуа е противоположност на Луси – организиран до педантичност, строг, непоклатим, и може би е излишно е да уточняваме, че двамата се мразят. Омраза в стил “искам да те удуша-не мога да те гледам-мразя те-вовекивеков”. Общото между Луси и Джош – състезателният им дух, който ги кара да спорят за всичко и в общи линии да дебнат за възможност как да прецакат другарчето. А сега има и още нещо, за което да се конкурират – новия пост на оперативен директор на издателството. Дали обаче Джош и Луси не крият истинските си лица? Тя не отрича, че той е привлекателен мъж и отличен професионалист в това, което прави. Той пък може да я дразни, но това не му пречи да се погрижи за нея, когато тя е болна, или да я нарича с умалителното “Сладкишче”. Въздухът между двамата е наелектризиран, а игрите, които играят в офиса, са като прелюдия към неизбежното, което престои да се случи в спалнята – експлозия от страст и дълго трупани емоции. Могат ли Джош и Луси да се превърнат от врагове в любовници и колко тънка е линията между любов и омраза?

Изключително свежа, различна и много забавна, “Игра на омраза” не е типичният чиклит, който забравяте, след като отгърнете последната страница. Искрено се забавлявах, докато четях за игрите и номерата, които Джош и Луси си спогаждаха в офиса, а когато за момент забравяха враждата си, сърцето ми се разтапяше. Това е първата книга на Сали Торн, но много се радвам, че няма да й е последна, защото авторката наистина умее да разказва и да те въвлича в света на героите. Стилът й е небрежен, неподправен, с много чувство за хумор (сравненията, които Луси използваше ме караха да се смея с глас), затова и книгата се чете много бързо.

“Ще разхлабя вратовръзката му и ще разкопчая най-горното копче. Ще обвия длани около масивната му загоряла шия и ще стиска ли, стискам, а кожата му ще бъде гореща под върховете на пръстите ми, тялото му ще ми се съпротивлява, а въздухът помежду ни ще бъде изпълнен от аромат на кедър и бор, който ще пари ноздрите ми като дим.

– Какво си представяш? Изражението ти е много мръснишко?”

Факт е, че сюжетът, който е разгърнат, не е нов – мъж и жена, които се мразят, всъщност тайно се обичат, но им трябва малко побутване, за да осъзнаят истинските си чувства. Кое е различното тогава? До голяма степен авторката набляга на забавната страна на историята, отколкото на романтичната и затова в първата половина книгата пресъздава диалозите между Луси и Джош в офиса, където двамата не спират да се конкурират и негласно да се състезават включително за  неща като например кой ще мигне пръв. А именно чрез конкуренцията се изтъкват и техните качества както на професионално, така и на по-лично ниво.

Другото различно е, че след като двамата се поддават на изкушението да тестват химията помежду си, историята продължава да бъде все така забавна и интересна. Няма я изкуствено създадената драма “обича ли ме-не ме ли обича”, защото Луси гледа на връзката им като на спринт на финалната права, преди да се определи победителят, който ще грабне наградата “оперативен директор”. Това, което тя не знае още, е че нещо, което е започнало като игра, след финала ще им донесе много по-скъп и голям трофей – сърцето на другия.

Да мразиш някого, създава смущаващо сходно усещане с това, да си влюбен в него. Разполагах с предостатъчно време да сравнявам любовта с омразата и ето наблюденията ми. Двете произхождат от едно и също място. Стомахът ти се свива при мисълта за въпросния човек. Сърцето ти така силно бие в гърдите, че е почти видимо под плътта и дрехите. Апетитът и сънят ти са разбити. Всяко влизане в контакт с въпросния човек зарежда кръвта ти с опасно количество адреналин и се намираш на ръба на реакция в стил „бий се или бягай“. Почти нямаш контрол върху тялото си. Напълно погълнат си от съответното чувство и това те плаши. Любовта и омразата са огледални версии на една и съща игра – и ти си длъжен да победиш. Защо ли? Заради сърцето и егото си.”

Много харесах Луси – остроумна, с чувство за хумор и самоирония, изключително отзивчива и добронамерена, тя се опитва да гледа на света от положителната страна. Джош беше по-мистериозен, може би защото обяснява гледната си точка едва към края на историята, или пък заради мълчаливия му и сдържан характер. Факт е обаче, че дори когато Луси го мразеше, имаше нещо, което ме привличаше в него и което ме караше да се съмнявам в гаднярските му коментари. Колкото и двамата да се надпреварваха, никога не проявяваха жестокост или неуважение, затова определям и книгата като по-лека и ненатоварваща. А и не мисля, че развръзката на взаимоотношенията ми би била възможна, ако някой от играчите бе стигнал до крайност. Хареса ми също, че с напредването на връзката им, когато имаше проблем, Джош и Луси го обсъждаха, при това отново под форма на игра – “Истина или предизвикателство”. Но може би най-важното в отношенията им беше, че въпреки различията си (или може би с тяхна помощ) Джош и Луси си помагаха взаимно, като изваждаха най-добрите качества на другия. Тя ставаше по-силна, отстояваше позициите си и се бореше за целите си, а той се превръщаше в една по-усмихната и не толкова стерилна версия на работното си Аз. Все пак това е то магията на любовта – предизвиква ни да бъдем да свалим маските, да не се страхуваме, да бъдем по-добри!

Виждал ме е потна, повръщаща, изгаряща от температура и заспала. Виждал ме е ядосана, разочарована и уплашена. Сексуално възбудена, самотна, паднала духом. Без значение как изглеждам, това сякаш никога не го смущава. Винаги гледа на мен по абсолютно същия начин.”

Факт е, че “Игра на омраза” няма да разтърси света ви с единствена по рода си история или пък с уникален литературен стил, но пък така ще ви забавлява! Ще ви накара да се смеете с глас и дълго след като сте прочели за Джош и Луси, ще си спомняте за тях с усмивка. А не е ли това едно от най-хубавите качества на добрата книга – да ни прави щастливи?