Няколко дни след първия учебен ден мислено се върнах години назад и си спомних за времето ми като ученичка, затова реших днес да ви споделя за 5 книги от изучаваните в училище, които и до днес харесвам и понякога препрочитам.
Сигурно е излишно да споменавам, че литературата ми беше любимият предмет. Благодарна съм на всички мои учители, които ме научиха да усещам по-дълбоко емоцията от една книга, да общувам с автора, макар и на ум, да чета между редовете и да откривам истинското послание на творбите.
В края на всяка учебна година получавахме списък със задължителни книги, които да прочетем през лятото – задача, която превръщах в своя мисия. Ваканциите ми щяха да са дълги и самотни, ако нямах компанията на Пипи Дългото Чорапче, Робинзон Крузо, Антон и Точица, Мери Попинз. Дните щяха да са сиви и скучни без приказния свят на Шарл Перо, Андерсен или Братя Грим. По-късно бях омагьосана от боговете на Олимп и Граф Монте Кристо, а едва ли бих изпитвала уважението, което имам към родните ни творци, ако не бяха романи като “Под игото” и стихове като тези на Яворов.
Радвам се, че успях да зачеркна всички книги от въпросните списъци, защото това допринесе за формирането на читателския ми вкус днес, който макар и да еволюира, все пак гравитира около определени идеи и тематики. Разбира се, няма как да изпитвам еднакви симпатии към всяко заглавие, изучавано в училище, но останаха няколко книги, които и днес не бих имала нищо напротив да прегледам, защото съм сигурна, че ще ми донесат удовлетворение и наслада. Ето кои са те:
“Емил от Льонеберя” – Астрид Линдгрен
Астриг Линдгред е сред авторите, които получават най-голямо внимание в училище. Може би защото тя е автор, който умее да разказва увлекателно, кара големите да се чувстват отново като деца, а децата – да вярват, че всичко е възможно. Но нито Пипи, нито Карлсон имаха онзи ефект върху мен, който имаше Емил от Льонеберя. Смеех се през сълзи заради нелепите ситуации, в които момчето изпадаше и които обикновено бяха продиктувани от детска наивност и неопитност. Случаят със супника и до днес ми е запечатан в паметта и отключва усмивката на лицето ми, затова историите на Емил винаги ще имат място на моя рафт и в моето сърце.
“Басни” – Лафонтен
Като малка гледах на басните на Лафонтен като на обикновени приказки с животни. Едва като пораснах разбрах техния по-дълбок замисъл и оцених майсторството на автора. Макар приказките на Грим или Андерсен обикновено да са по-популярният и предпочитан избор сред малки и големи, в моите очи басните на Лафонтен са по-ценни заради уроците, които преподаваха и които и до днес ми служат. Любима ми беше приказката за двете козлета, а поуката, че по-умният винаги отстъпва, е превърната в житейско правило, което се старая да не нарушавам.
“Бел Ами” – Мопасан
Трябва да призная, че от всички автори и творби, емблематични за западната литература, включените в училищната програма според мен далеч не са най-добрите. Но не мога да скрия, че докато четях “Бел Ами” от Мопасан бях абсолютно погълната от историята на героя и неговата съдба. Докато някои въздишаха по Едмон Дантес, аз бях омагьосана от образа на Жорж Дьороа – модерният Дон Жуан, който беше амбициозен, чаровен, но и манипулативен и лицемерен. Противоречието между красивия му външен вид и обърканата му душевност беше казус, който и днес печели вниманието ми. Гледах и екранизацията на романа с участието на Робърт Патинсън и макар да намирам лентата за добре направена, за пореден път книгата печели пред филма.
“Разкази” – Елин Пелин
Няма да лъжа, че в началото Елин Пелин беше сред най-противните ми автори. Не го разбирах, не вниквах в думите му, а единственото, което виждах като резултат, беше, че в края на творбите му винаги някой умираше или имаше нещастен живот. Едва по-късно заговорихме на един език и тогава просто се влюбих в стила му на писане, начина на изразяване и най-вече чувството, с което всеки негов разказ ме оставяше. Само няколко думи бяха достатъчни, за да се пренеса на мястото, където се развива действието, и да усетя емоцията, която витае там – толкова образно и добре разказано беше. Абсолютният ми фаворит е “Задушница” – много често си го спомням, препрочитам и цитирам.
“Железният светилник” – Димитър Талев
Това беше една от книгите в училище, която започнах много предубедено и която ме изненада приятно. Историята ме погълна веднага – “Железният светилник” беше от книгите, които ме караха да искам да чета по-бързо, за да разбера каква ще е съдбата на Стоян и неговото семейство. Бях пленена от образите на Божана и Катерина, но най-много бях впечатлена от силния и борбен характер на Султана, която според мен е и един от най-добре изградените женски образи в родната ни литература.
