10 любими цитата от „Глина“ от Виктория Бешлийска

by Хриси

Два месеца откакто „Глина“ от Виктория Бешлийска направи своя дебют по книжарниците и се настани удобно в домовете и в сърцата на читателите. Обикнах книгата от първи прочит и до днес се връщам към нея, преживявайки любими моменти от историята на Жара, Велико, Боя и Зевна. За мен едно от най-големите предимства на романа е стилът на Виктория Бешлийска и винаги когато трябва да избирам цитат, с който да илюстрирам магията на „Глина“, ми е изключително трудно да се спра само на един. Затова тук си позволявам да споделя с вас 10 любими цитата от „Глина“.

„Усетил сипкавия ѝ дъх, Велико я хвана с другата си ръка през кръста и я приближи към себе си. Придържаше я така, докато се увери, че нишката, която крепеше тялото ѝ, няма да изгори от допира му. През цялото време не изпускаше от очи жълтите петънца в ирисите ѝ.“

Жара въртеше вретеното и си представяше, че върти самото слънце. Изпълваше се с огън, когато нишката набъбваше около вретеното, защото така си представяше любовта – истинската любов, която се ражда през допира на пръстите и ръцете, събира телата и ги държи здраво прилепнали едно към друго, както стройното вретено държи меката прежда: две цялости, които никога не се сливат.

„Къдриците падаха в дланта му черни и тежки като вериги, пръстите му се губеха сред морето от лъскава свила, после се спускаха отново надолу и пак тръгваха нагоре, за да разнищят плетката. Като стигна до корените, провря пръсти и обгърна главата ѝ. Жара бе примряла. Майсторът се наведе към нея и прошепна едва чуто:
– Дишай!
Той пое въздух и издиша бавно през уста пред притворените ѝ устни, сякаш за да ѝ даде дъх…“

Много хора мислят, че формата е най-голямото великолепие в съдa и по нея се познава колко добър е майсторът – думаше му бай Герасим. – Но истинското майсторство е да стигнеш до нея, да намериш глината, да я подготвиш, да ѝ вдъхнеш живот, да я любиш, така че като я вземеш в ръце и завъртиш колото, тя да те слуша.

Хорото им постепенно се забързваше. Ризите им се вееха и завъртаха въздуха в бяла вихрушка, косите им се виеха като змии с лъщящи кожи. От силния устрем на жените хорото заприлича на магичен въртоп, който засмукваше всичко – небето, земята, водата, дърветата…

Въздухът миришеше на червено и кафяво, на ръждиво и медно, на зелено и жълто, пареше като кипнала вода и боцкаше като набол мустак, а нагоре, много нагоре в небето, където шумът, ароматите и жегата се разсейваха, едно тънко платно лен покриваше с ленивост града и се готвеше да го приспи по-късно в следобедна дрямка.

Глина в ръцете му, огън в сърцето му, дъх в гърдите му – това бе Жара за Велико. Све ѝ бе той, вече в едно дишаха.

Ала тя знаеше колко крехка е човешката душа и колко силен водач е тялото, затова не можеше да съди, когато
хората се допираха, срещнати от искрата, която ги тласкаше един към друг. Та нали в това бе силата на любовта: да събира разлъчените от слънцето лъчи, да ги води в огнището, от което се ражда животът. Затова вместо да ги упреква, щеше да ги благослови.

Направени сме не от думи, а от кал. Шепа от калта ако дадеш на някого, всичко си му дал. Ако той ти върне от калта сърце, значи всичко имаш.

И пак всичко зависи от почвата, тъй както всичко зависи от глината, която слагаш на чарка.

Leave a Comment