„Холандската къща“ – Ан Патчет

by Хриси

За пръв път видях корицата на „Холандската къща“ от Ан Патчет в една книжарница в Лондон. Не знаех за какво се разказва в нея, но имах усещането, че очите на това момиче от корицата отразяват . Месеци по-късно това чувство не ме напусна и ето че днес ви споделям впечатленията си за историята на Дани и Мейв.

„Холандската къща:

  • Автор: Ан Патчет
  • Жанр: Художествена литература
  • Страници: 320
  • Година на издаване: 2020 г.
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Софтпрес

Дани и Мейв Конрой израстват в Холандската къща. Баща им купува величествената сграда дълго след славните дни, в които семейство Ван Хубейк са я построили, но всичко в този необикновен дом остава такова, каквото е било – от мебелите, през холандските книги в библиотеката до портретите на първите собственици в голямата зала. Уви, макар в къщата никога нищо да не се променя, животът на брата и сестрата се превръща в пътуване със скоростно влакче, в което падането надолу изглежда безкрайно. Първо губят майка си, която не понася живота в огромния дом от стъкло, след това губят самата къща, изгонени от втората съпруга на баща си. Губят всичко. Но онова, което им остава, е повече – защото имат себе си и историята си дотук. Двамата правят всяка крачка напред с поглед, прикован към спомените – понякога с гняв, понякога със смях. Но когато хората от спомените отново пристъпват в живота им, Дани и Мейв трябва да направят избор – да скъсат нишката с миналото или да изложат на риск собственото си бъдеще.

Имах притесненията, че „Холандската къща“ от Ан Патчет ще бъде твърде голям залък за мен на този етап. От пронизващия поглед на Мейв, която ме гледа от корицата, до номинацията за Пулицър, това е роман, който ме респектира още преди да съм отворила първата страница. Но в същото време излъчва някаква притегателна сила, която те предизвиква да се потопиш в света на Дани и неговата по-голяма сестра, да научиш защо тази къща е била толкова важна за тях и защо така и не е успяла да даде плътност на думата „дом“. Затова започнах „Холандската къща“ на малки порции и постепенно героите от книгата намериха място в моя читателски живот. Имаше абзаци, които обичах да препрочитам – от една страна, защото намирах изказа за изключително изразителен и красив, от друга, глождеше ме усещането, че Ан Патчет ми е оставила скрито съобщение между редовете и ме провокираше да вникна по-надълбоко. Тогава откривах колко необятен и многопластов е този свят, до който ме е допуснала.

Погледната от определена дистанция, изглеждаше така, сякаш се рее на няколко сантиметра над хълма, на който е построена. Прозорците, които обрамчваха стъклената входна врата, бяха големи като витрини и се крепяха от рамки от ковано желязо, оформени като лоза. Стъклата някак успяваха едновременно да пропускат слънцето в къщата и да го отразяват обратно към широката поляна.

„Холандската къща“ е проникновен и комплексен роман, който на вид има семпла и изчистена сюжетна линия, но всъщност съчетава поредица от теми и проблеми, които отключват тежки и силни емоции. А Ан Патчет се е справила отлично с това да ни ги опише с всичките им нюанси, но го прави деликатно, фино и внимателно – от чувството за обич и привързаност, които наблюдаваме при Дани и Мейв, през сблъсъка между желанието за принадлежност и усещането за изгубеност, до тъгата от неразбирането, скръбта от изоставянето, меланхолията и носталгията по миналото. Това е история за това как възприемаме света като деца и като възрастни; за връзката между брат и сестра, която успява да устои на всякакви бури; за семейството и отношенията между хората, които колкото и да са ни близки, понякога ни отнемат години, за да ги разберем (ако въобще успеем); за емблемите на успеха, амбицията и празните постижения; за онези четири стени, които приютяват спомени и мечти.

После влязохме в гостната и ги видяхме – гигантските портрети, които ни гледаха, сякаш сме крадци.

Цял един живот се разгръща пред очите на читателя в „Холандската къща“. С Дани и Мейв посрещаме и изпращаме лица, някои от които се отбелязват завинаги в съзнанието им, катерим върхове, търпим загуби, носим се по течението, но две неща остават константни и се превръщат в опорната точка, на която могат да разчитат – разполагат с взаимната обич и подкрепа и със спомена за Холандската къща. Всъщност, къщата е още един герой в романа на Ан Патчет – от онези, които с мълчанието си казват повече, отколкото ако използваха думи. Просторни, но призрачни и студени стаи, нашепват за предишните собственици; внушителни образи, застинали завинаги под четката на художника, но останали непознати и далечни за новите обитатели; изящни стъклени прозорци, в които се оглеждат завистливи погледи на случайни минувачи, зад които се крие един огледален свят, където провалът е рамкиран като успех. Къщата наистина носи душа и е невъзможно да не доловиш нейната тъга.

Винаги съм си представяла, че без нас къщата ще умре. Не знам, мислех, че ще се сбръчка. Къщите умират ли от мъка?

Такава е „Холандската къща“ – емоционална, внушителна, меланхолична, изящна. Казват, че романът на Ан Патчет е модерен прочит на „Хензел и Гретел“, с разликата, че излизаме от света на приказното и виждаме как историята се разгръща в реалността. И наистина има някаква особена магия в тази книга. Не знам дали се дължи на писателския талант на Ан Патчет, или на това емоционално пътуване, което героите в книгата изминават заедно. Вероятно е комбинация от двете, но е факт, че усещаш онази притегателна сила към красивата стъклена къща.

You may also like

Leave a Comment