„Писмата, които никога не изпратих“ – Стефани Петкова-Стефи

by Хриси

Всяко тийн поколение си има своите идоли – хора, на които да подражава и в чиито думи да се вслушва. Да си лидер на такава публика е толкова сладка и удовлетворяваща, колкото и тежка и отговорна задача. Стефи е една от тези личности, които са приели тази роля за своя, и с „Писмата, които никога не изпратих“ доказва, че абсолютно я заслужава.

„Писмата, които никога не изпратих“:

  • Автор: Стефани Петкова-Стефи
  • Жанр: тийн
  • Страници: 80
  • Година на издаване: 2020 г.
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Кубар (Егмонт)

Стефи е влогър с над 260 хиляди последователи в социалните мрежи и публикуван автор. „Писмата, които никога не изпратих“ е втората й книга. В нея откриваме 20 писма, адресирани до хората, допринесли за формирането на личността, която виждаме днес. Благодарност, разочарование, носталгия, амбиция, смирение – всяко писмо ни доверява тайна и носи характерен заряд. Сред никога неизпращаните послания са такива към най-голямата ѝ фенка, към 16-годишното ѝ АЗ, към бъдещата й най-добра приятелка, към момичето, което е бързало да порасне.

До преди да прочета „Писмата, които никога не изпратих“ за мен Стефи беше популярен влогър и онова чаровно момиче, чието име скандираха по време на среща с феновете й на Коледния панаир на книгата. Гмурнах се в страниците на нейната история на сляпо и без конкретни очаквания и това, което прочетох, определено ми хареса. Стефи е открита, директна, дръзка и много смела, тъй като разкрива най-личната си и уязвима страна, която повечето популярни лица пазят само за себе си. Но по-важното е, че в своите 20 писма към различни хора, белязали живота й (макар и неупоменати с истинското им име), тя вмъква силни послания, адресирани именно към подрастващите.

Да отстояваш себе си, да имаш вяра в собствените си възможности, да се харесваш с всичките си недостатъци, да се стремиш да бъдеш по-добър, но не й съвършен и на всяка цена, да отсяваш стойностните хора около теб, да не тъжиш за тези, които са те изоставили, да извличаш поука от всяка спънка по пътя ти и да не забравяш, че един ден всичко ще се нареди – това са само част от думите, които Стефи е написала индиректно до своите читатели. Това са уроците, които е усвоила с годините и сега споделя с нас. Писмата й напомнят също, че завистта и ненавистта са излишен и вреден товар, както и че е по-добре да живееш с поглед, вперен в бъдещето, отколкото със съмнения за грешки от миналото, които във всеки един момент можеш да поправиш.

Но може би най-много ми хареса, че Стефи адресира илюзията, която социалните мрежи изграждат. Много хора, независимо от възрастта, се заблуждават от розовия филтър, който виждат – усмихнатите лица по снимките и философските дзен размисли за живота не означават задължително, че човекът зад профила се радва на безгрижие и безоблачни дни. Всеки сам избира коя страна да покаже, а с книгата си Стефи е решила да ни се покаже такава, каквато досега не е имала смелост. Харесвам момичето от книгата – това, което знае какво иска, не робува на чуждото мнение, научила се е на самоуважение и е приела факта, че не е перфектна. Затова и писмата й не са изпипани стилово до съвършенство, а всичко е предадено изцяло с нейни думи.

„Писмата, които никога не изпратих“ е книга, ориентирана предимно към  тийнейджъри, но ми беше интересно да ги прочета, защото са адресирани до определени архетипи – личности, които всеки от нас е срещал някога. Замисляли ли сте се какво бихте им казали сега? Може би е време да си излеете душата на празния лист.

You may also like

Leave a Comment