Авторство vs. „Моето си е мое, чуждото – общо“

by Хриси

Събота е, но няма да излизам. Плановете ми са да пиша за блога. В списъка ми със задачи са няколко ревюта и обичайните статии с прочетени и предстоящи заглавия. През май умората си оказа влияние и не успявах да съм толкова редовна, колкото ми се искаше, затова съм решена да наваксам. Блогът, като всяко друго нещо, изисква време, труд, отдаденост, нуждае се от любов и от внимание, трябва да инвестираш в него – буквално и преносно.

Обичам да чета. Обичам книгите и обичам да говоря за тях. Отделям специално внимание на всяко заглавие и се старая да предам емоцията и удоволствието от прочетеното. По мой начин, с мои думи. Щастлива съм винаги когато някой ми пише, за да сподели, че е посегнал към дадено заглавие, защото е прочел ревюто ми и му се е сторило интересно. Да съм книжен блогър е едно от нещата, които ми носят най-голямо удовлетворение.

Кога обаче се натъжавам? Когато видя, че някой не зачита усилията, които съм положила и смята за редно да си присвоява моите думи. За снимките отдавна съм се отказала да водя спорове, а и се старая да гледам положително – щом някой е споделил моя снимка в читателска група, значи очевидно му е харесала. Смея се и си казвам, че е по-добре да го приема като комплимент. Но с думите е различно и някак боли. Може би защото винаги съм обичала да пиша и влагам много от себе си в тях.

Бърза справка: едно ревю ми отнема средно между 45 и 60 минути, за да го напиша. Обзорните публикации в края на месеца понякога отнемат по няколко часа. Снимки правя веднъж на 2-3 дни – минимум час и половина. Нуждая се също от допълнително време, за да ги обработя малко (макар и на телефон), както и за да оформя публикацията в блога. Да си блогър също е вид работа!

Независимо дали имаш блог на 15, на 25 или 55 години, не е редно някой да си присвоява труда ти. Блоговете не са медии, но те са авторски продукт и съдържанието им също подлежи на авторско право. Да, може даден блог или човек да те вдъхнови, да ти даде идея, да ти повлияе и това е нормално, защото никой не открива топлата вода, но да видиш текст, заради който си пропуснал време със семейството, изкопиран дума по дума и представен за свой от напълно непознат човек – ето това не е правилно!

Питат ме защо не слагам воден знак на снимките, защо не направя някаква защита за копиране на текст. Може би съм наивна, но винаги съм избирала да вярвам в доброто. Иска ми се да мисля, че когато някой види нещо в моя блог и му хареса, ще разкаже за моето книжно местенце, а няма да си го присвои.

Сега се връщам към планираните занимания, защото има книги, за които трябва да разкажа. Надявам се някой ден да попаднат в много други домашни библиотеки, защото са стойностни и смислени истории, а за тях трябва да се говори. Всеки със свой думи.

You may also like

Leave a Comment