Въпроси и отговори с Александър Станков и Радостина А. Ангелова

by Хриси

Преди доста години, когато започнах първия си стаж в списание, много мразех да съкращавам интервюта или статии, от които нищо не беше излишно, но мястото на страницата определяше броя знаци и съответно какво ще влезе в броя. Щастлива съм, че днес в блога имам свободата да пусна това интервю с авторите на романа „Утре“ Александър Станков и Радостина А. Ангелова, без да се налага да изтрия нито ред! Получил се е един от най-интересните, емоционални и стойностни материали, които някога съм правила, затова сърдечно им благодаря!

Радостина А. Ангелова е сред любимите ми български автори – обожавам начина, по който борави с думите, влюбена съм в историите, които разказва така увлекателно и толкова красиво. Александър Станков е само на 16 години, но повярвайте ми, пише по-добре от много наши автори с вече уж утвърдено име. Когато талантът на Алекс се комбинира с неговата непринуденост, със свежия поглед на един млад, интелигентен човек, с приятното му чувство за хумор, се раждат книжни съкровища. Вярвам, че „Утре“ няма да е последното нещо от него, което ще прочета, и се надявам да не чакам твърде дълго за следващия му роман (може би самостоятелен). 

Искаше ми се Радост и Алекс да ми споделят малко повече за процеса по писането на романа не толкова като техника, колкото като емоция и преживяване. Въпросите съм изпратила поотделно и предполагам, че те самите не са си чели отговорите. Помолих ги да ми разкажат за:

Момента, когато с твоя съавтор си казахте „Да, ще напишем заедно роман!“.

Радост: Според мен навън имаше сняг или сега поне ми се иска да е имало. Беше декември, това е сигурно. Разказах на Алекс за идеята си, произтекла от едно текстово недоразумение помежду ни. В следващите дни се връщахме няколко пъти към темата. Не помня точния момент, но аз седнах и написах първата глава – такава каквато е и в книгата сега. Исках много бързо да се втурна в приключението, а и да вдъхна повече живот на идеята. Страшно съм благодарна на Алекс, че се осмели, че ме последва. Без него нямаше да се получи този резултат, който имаме днес.

Алекс: Ще бъда честен – не помня. Когато и да се е случило, не съм се старал да запомня този момент, защото… защото в началото и аз, и майка ми не вярвахме напълно, че „Утре“ ще стане факт. Но предоплагам, че е било някой следобед на сивите фотьойли вкъщи, пиели сме безкофеиново кафе (все пак е било следобед) и майка ми изневиделица е отворила темата. Идеята дойде от нея – за това съм сигурен.

Деня, когато завърши първа глава.

Алекс: Беше събота. Написването на първата моя глава (която в книгата всъщност е втора) ми отне най-много време. Помня, че когато завърших текста, чувствах точно две неща: удовлетворение (че го написах) и опасение (дали е достатъчно добър). Прочетох творението си доста пъти, преди да го изпратя на майка ми, защото с този текст трябваше да покажа и на нея, и на себе си, че съм достатъчно узрял, за да стана съавтор на роман.

Радост: Уви, не помня точно, но тъй като аз обикновено пиша бързо, помня, че се изля една вечер. Продължаваше да е декември. Оставих текста при мен ден-два, после го пратих по мейла на Алекс с думите: „Чети“.

Онзи път, когато вдъхновението си беше взело отпуска.

Радост: Тъй като имахме пролуки в писането, които се дължаха на чисто физическата невъзможност на Алекс да пише, докато в главата му са само училищни задължения, не съм усетила такива моменти на „безпомощност“. Просто имаше периоди, в които не пишехме. Аз обаче отдавна съм дисциплинирала сетивата си и рядко, да не кажа никога, изпадам в подобни състояния. Знам как да активирам въображението си.

Алекс: Когато бяхме на море през юли, се бяхме зарекли, че ще използваме всяка свободна минута за писане. Но сякаш някой си правеше номер с нас – нито на мен, нито на майка ми ни се пишеше. Изключително неприятно е това усещане, когато сядаш пред компютъра и гледаш мигащата точка върху бял фон. Напишеш един параграф, даваш си сметка, че за нищо не става, и го изтриваш. Следва отново взиране в мигащата точка, накрая затваряш компютъра и казваш „по-късно“.

И после се върна с пълна сила (денят, когато писа най-дълго).

Алекс: На вилата ни, където живяхме почти целия август, и аз, и майка ми бяхме във вихъра си. Може би защото бяхме на мобилен интернет, който е дефицитна стока, а телевизорът улавяше само четири канала. Отделно от това спокойствието и тишината сред природата винаги са съюзници в борбата срещу липсващото вдъхновение. Мисля, че рекордът ми е четиринайсет страници за едно денонощие (подчертавам – денонощие, защото нерядко писах през нощта).

Радост: Не знам, не отбелязвам такива неща. Но с напредването на ръкописа и двамата пишехме все повече и все по-лесно. Така че и броят страници на ден растеше.

Случая, когато се смяхте с глас.

Радост: Всеки път, когато обсъждахме развитието на историята. И не само… Много се смяхме, наистина, самият текст също е понесъл много хумор. Но ето нещо специфично: когато ми изпращаше нов файл с поредната глава, Алекс ми оставяше коментар на писмото с някаква закачка. Каза ми: „Е, то не може само работа, къде ще е забавлението тогава?“ Седма глава например е дошла при мен с коментара „Седма глава: само качество!“ А някоя по-нататък: „N-та глава – бърз и яростен сме, а?“ Финалната ми глава замина към него пък с коментара: „Краят. Барселонаааа!“ (Реал Мадрид и Барселона са тема, по която и у дома има вечно дерби).

Алекс: Случаите далеч не бяха един и два – целяхме да си направим творческия процес забавен. Но веднъж, когато бяхме още на морето, с майка ми четяхме току-що написаната глава за срещата на Тома и Мартин. Смяхме се до сълзи, накрая даже баба ми дойде да ни пита дали всичко е наред и възкликна: „Ама какво ви става?“.

Усещането, докато пишеше някоя от коледните истории (имаш ли си любима).

Алекс: Чувствам всички истории много близки, затова не мога да назова една и да кажа „Да, тази ми е най-любимата!“. Няма да е честно към останалите истории, те като нищо ще се обидят, а за никой автор не е добре да се кара с текстовете си. Няма да забравя обаче усещането, докато пишех една от коледните истории. Започнах я един следобед, наслаждавайки се на морето от балкона на апартамента, но написах към страница и половина и я оставих. Не защото не знаех какво ще се случи нататък – просто не бях в кондицията да напиша такава история. Бях твърде щастлив (все пак бяхме на море), за да пиша текст, който да разплаче. Довърших историята месец по-късно. Докато бяхме на вилата, една вечер останах сам на приземния етаж. Далеч не бях с намерението да напиша докрай текста, но на принципа „Само още малко и си лягам…“ не спрях до финала. Това е една от онези истории, които те изстискват, докато пишеш. Усещането беше все едно от мен бе останала само торба кокали. Вече знам, че това е история, която разплаква читателите. Признавам си, докато писах последните параграфи, и аз плаках.

Радост: Имам любима – първата, която написах (няма обаче да кажа коя е). Но като цяло съм пристрастна към всичките. Знам, че имат различен ефект, все по-наясно съм, че въздействат по различен начин на читателите-родители и на читателите-тийнейджъри. Четири са написани от мен и четири от Алекс. И никой от нас не знаеше темата на историите на другия, докато не прочете готовия текст. Така че писането помежду ни беше някаква много пълноценна комбинация между това да си автор и читател едновременно.

Момента, когато сложи точка на последното изречение.

Радост: Беше на втори септември, бяхме на вилата ни, където писахме почти през целия август. Излязох на двора и се разплаках. Мелодраматично, като в индийски сериал.

Алекс: Втори септември, малко преди обяд. С майка ми четяхме епилога, редактирахме няколко изречения и си казахме „Това е!“. После се прегърнахме и поне майка ми плака. Мисля, че аз също…

Когато те попитат за следваща книга и затвориш очи, какво (или кого) виждаш?

Алекс: Виждам малкия син компютър DELL (това не е платена промоция) и себе си на вилата ни. По-точна представа още не съм си създал. А и ми се струва, че е рано.

Радост: В ума ми живеят доста истории. „Утре“ се появи неочаквано и разбута останалите „планувани“ текстове. Вероятно ще се върна към някой от тях, но сега си давам малко отдих. Искам да се насладя на периода с „прохождането“ на „Утре“ и първите срещи с читатели. Искам да се насладя на общите ни моментите с Алекс като автори на една книга, която все повече хора харесват – това е безценен подарък от съдбата за мен.

Разкажи ми какво е твоето утре.

Алекс: Състои се от седем учебни часа, следобед, в който ще пробвам да се наспя и да уча за вдругиден, и вечер, в която да се видя със семейството си. Какво друго ще се случи – нямам никаква идея. Но и не искам да имам. Смятам, че щеше да е много скучно, ако знаехме от какво се състои утре. Да, може би щяхме да сме подготвени за някои неприятности, които дебнат зад изгрева, но пък толкова много приятни изненади щяха да бъдат развалени. А какво по-разочароващо от развалена изненада?

Радост: В буквален смисъл – неясно. В преносен – пълно с много планове (не обичам думата „проекти“) и почти болезнено желание за (невъзможно) усамотяване. За поредица от дни, в които само аз определям какво правя или какво не правя, с минимално човешко присъствие около мен. Все пак съм зодия рак и „под камъка“ май ми е най-добре.

You may also like

Leave a Comment