„Където пеят раците“ – Дилия Оуенс

by Хриси

„Където пеят раците“ от Дилия Оуенс е най-четената книга в Amazon за изминалата година, а заглавието й често беше придружено от определения като „сензация“, „феномен“, „изключителна“. Няма да използвам тези думи. Ще кажа само: „Прочетете я!“.

„Където пеят раците“:

  • Автор: Дилия Оуенс
  • Жанр: Художествена литература
  • Страници: 320
  • Година на издаване: 2019
  • Гледни точки: 1 преобладаваща
  • Издателство: Лабиринт

Годината е 1968г. и едно малко американско градче е смутено от намерен труп на млад мъж – тяхната голяма звезда. Още преди да започне разследването плъзват слухове и догадки, че виновно за престъплението е Момичето от мочурището – особнячката, която всички избягват и която живее в изолация. Историята на Кая започва 17 години по-рано, когато тя е на 6 и постепенно всички я изоставят. Израснала като сираче, самоука и самотна, тя впряга усилията си да опознае дивия свят, който я заобикаля и който е по-добронамерен към нея в сравнение с този, към когото тя трябва да принадлежи. Ще оцелее ли Кая след поредния си сблъсък с хората или този път присъдата й ще бъде окончателна?

Повече за сюжета на книгата четете в Media 365.

Често съм казвала, че отношенията между читател и книги наподобяват тези на двама влюбени. Някои книги са за мимолетно удоволствие, докато с други установяваш трайна и здрава връзка и отваряш широко сърцето си за тях. Никой не казва обаче, че това трябва да е любов от пръв поглед. Напротив! Като при всяка връзка и тук понякога са необходими търпение и разбиране, докато заговорите на един език. Така се получи при мен и „Където пеят раците“ от Дилия Оуенс, за която ми трябваше повече настройка и подготовка, за да мога да й отдам цялото си внимание, но пък си заслужаваше и сега дори влезе в списъка ми с любими книги.

Самотата й порасна по-голяма от нея самата. Тя копнееше за нечий глас, за присъствие, за докосване, но много повече й се искаше да опази сърцето си.“

„Където пеят раците“ от Дилия Оуенс е силна история – и като послания, и като писане. Обикновено, когато се вдигне много шум около едно заглавие, рейтингът му се надува излишно, но тук книгата си заслужава напълно отличните оценки. Отдавна не бях чела книга, която да ме кара наистина да вниквам между редовете, да разшифровам символите и метафорите и да виждам истините, които авторката е кодирала в тях. Дилия Оуенс майсторски пресъздава атмосферата, която цари на мочурището – от една страна, повдига завесата за един див свят, който иначе остава някак чужд от този на хората, но от друга,  запазва онова усещане за загадъчност и уединение. Тя споделя и анализира законите на природата, разказва за йерархията при обитателите й, за навиците и ритуалите на птиците от региона, за хилядите дребни животинки, които пренебрегваме, а реално имат толкова значима роля в техния ареал. И именно сред тези разкази и наблюдения откриваме истинското послание на книгата.

„И сред всички биологични светове търсеше обяснение защо една майка зарязва детето си“

„Където пеят раците“ от Дилия Оуенс е емоционална и драматична история, в която самотата има главна роля. Разказва за хората-единаци – за отношението към по-затворените, по-особените, по-различните, за онези, които сочат с пръст заради някакви предразсъдъци и грозни слухове. За хората, от които другите се страхуват, защото не ги разбират. За омагьосания кръг, в който един увеличава дистанцията и изолира друг, защото го намират за чудак, а онзи, чудатият, става още по-затворен и странен, защото вижда невидимите бариери, с които другите го ограждат. Самотата е мрачна присъда, но понякога може да и спасение, защото там, където пеят раците и всичко е спокойно, е по-смислено и красиво от бетонирания градски живот, където те дебнат като плячка от всеки ъгъл.

Наричахме я Момичето от мочурището. Мнозина продължават да я наричат така. Някои шушукат, че била наполовина вълк или пък че е липсващото звено между човекоподобните маймуни и човека. Че  нощем очите й светели. В действителност обаче тя е просто едно изоставено дете, момиченце, което е оцелявало в мочурището…“

Въпреки самотата обаче в книгата имаше и много любов. Любов, която Кая имаше в изобилие в сърцето си и търсеше точния човек, който ще я заслужи, ще я разбере и ще я оцени. Кая е необикновено момиче, калено от живота с годините, научено да оцелява и да се пази от хищниците, които търсят повод да си устроят пир и да хранят градските клюки и легенди с нейната тъжна история. Често я определяха като „дива“, без да осъзнават, че това е най-силният й коз. Пък и някои от най-красивите цветя растат на диви и непознати кътчета.

Много искам да завърша ревюто на „Където пеят раците“ от Дилия Оуенс с някакво дълбокомислено послание, с което да изразя колко ми хареса и колко силно ме трогна книгата, но няма да го направя, защото заслужава повече от клишираните фрази и превъзнесените хвалби. Заслужава адмирации

2 коментара
0

You may also like

2 коментара

Секс шоп20.06.2019 - 12:10

Една от най-добрите книги. Определено влиза в графа „любими“.

Reply
Мартина Ламбова20.09.2019 - 14:11

Много хубаво ревю, Хриси :))
Споделям мнението ти изцяло!

Reply

Вашият отговор на Мартина Ламбова Cancel Reply