“Може би някой ден” от Колийн Хувър е от онези книги, които те карат да стоиш буден до 3 през нощта, защото не може да заспиш, без да знаеш какво се е случило с главните герои. Така се получи при мен, когато четох за пръв път историята на Ридж и Сидни. До тогава вече си бях изградила някаква представа за стила на книгите на Колийн, но с тази тук хлътнах окончателно и мисля, че след нея започнах да следя и да чета всичко, което авторката издава.
“Може би някой ден”:
- Автор: Колийн Хувър
- Жанр: Романтика
- Страници: 368
- Година на издаване: 2019
- Гледни точки: 2
- Издателство: Ибис
Сидни харесва живота си – за момента се справя с университета, живее с най-добрата си приятелка и си има гадже, в което може да не е влюбена до уши, но счита себе си за късметлийка, че е привлякла интереса му. Нотки на съмнение се прокрадват единствено в моментите, когато наблюдава привлекателния й съсед от отсрещната сграда, който обича да свири на китара на балкона. Един ден розовият балон, в който Сидни живее, се пука. Когато хваща приятеля си в изневяра, единственият човек, към когото може да се обърне за помощ, е именно непознатият китарист. Ридж не иска да се меси в любовни драми, но не може да остане безразличен към тъжния поглед на момичето, което се превърна в негова муза последните седмици. За връзка между тях не може да става дума, затова нищо не пречи да й предложи да живее в апартамента му, докато си стъпи на краката. В крайна сметка, какво толкова може да се случи…
Прочети откъс от книгата
“Може би някой ден” е тип колежанска история – романтична, напрегната и силно драматична. Едва ли ще ви разплаче като останалите книги на Колийн, но пък за сметка на това ще ви накара да си скубете косите от безсилие, заради моралната дилема, в която се намират главните герои, и дори да не роните крокодилски сълзи, то поне ще подсмърчате над страниците в знак на съчувствие.
Държа да отбележа, че не обичам да чета истории, чийто сюжет се върти около изневяра или любовен триъгълник, но обстоятелствата, в които бяха поставени образите тук, превърна романа в изключение. Колийн успява да те убеди, че да се влюбиш не е толкова просто и не винаги разполагаш с лукса да се съобразяваш единствено с пеперудите в стомаха – важно е да попаднеш на правилния човек, и то в точния момент, като това важи и за двете страни. Най-малкото отклонение от това романтично уравнение води до махмурлук, разбито сърце и много сълзи. Хареса ми, че авторката не влизаше в ролята на съдник и не лепеше етикети “невинен” и “виновен”, а оставя читателят сам да прецени дали има правилно решение в подобна житейска ситуация.
Всички книги на Колийн са в жанра Романтика, но “Може би някой ден” е една от най-романтичните истории, които тя разказва. Още от първите погледи, които Ридж и Сидни си разменят, до последвалите откраднати моменти в споделения апартамент, авторката ни прави пряк свидетел на влюбването им, което е неизбежно и неподлежащо на контрол, колкото и двамата да се съпротивляваха. Защото любовта е стихия, на която не можеш да се противопоставиш, и когато обичаш, то е въпреки най-ужасните навици на другия, въпреки ролята, в която те поставя, въпреки чувството за лоялност или посоката, която моралният ти компас показва.
Ридж и Сидни са любопитни и интересни образи (не сме и очаквали друго от Колийн). Той е талантлив, грижовен, забавен и като цяло е олицетворение на фразата “добър човек” – такъв, който се старае винаги да взима правилните решения, за да не наранява никого. Затова е иронично как съдбата го поставя в патова ситуация, от която не може да намери изход. Ридж далеч не е перфектен и лично аз често му се ядосвах, но не мога да скрия, че несъвършенствата му го правеха още по-симпатичен. Рядко харесвам повече героинята в романа, но този път Сидни определено ме спечели, може би защото символизира всяко момиче, което е изтеглило късата клечка в любовта – или е попаднало на грешния, или се е влюбило в неподходящия. Много обичах саркастичните й коментари и чувството й за хумор.
В “Може би някой ден” Колийн за пореден път включва изкуството като герой в своите истории. Този път на фокус беше музиката и възможността на хората да общуват чрез песните, да преоткриват себе си в текстовете, а сърцето им да прескача, когато чуе определена мелодия. Някои от най-интимните и наистина въздействащи моменти в книгата бяха именно под съпровода на музиката, която главните герои създаваха.
Историята на Ридж и Сидни звучи позната, но ви гарантирам, че има моменти, в които наистина ще успее да ви изненада. За финал ще кажа, че “Може би някой ден” е от книгите с поука – учи ни да не бързаме да съдим хората, защото не се знае дали животът няма да ни изиграе някоя шега и да се наложи да вървим в техните обувки. Припомня ни, че колкото и пъти разумът и чувствата да излизат на война, накрая сърцето винаги надделява.
