„Елинор Олифант си е супер“ – Гейл Хъниман

by Хриси

„Всяка книга с времето си“ е максима, която следвам. Често се случва да се шуми много около някое заглавие, но аз упорито да отлагам четенето – като че ли когато еуфорията стихне, мога спокойно да се насладя на историята, без да се влияя от чужди оценки. Така се получи и с „Елинор Олифант си е супер“ от Гейл Хъниман, докато онзи ден, когато разглеждах купчинката с книги за четене, не измъкнах нея и дойде ред да споделя впечатления.

„Елинор Олифант си е супер“:

  • Автор: Гейл Хъниман
  • Жанр: Съвременна проза
  • Страници:384
  • Година на издаване: 2017
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Обсидиан

Елинор Олифант е онова момиче – колежката, която всички избягват; жената, която си стои с етикет „необвързана“; приятелката, около която не знаеш как да се държиш; човекът, който си мислиш, че ти е ясен, но всъщност не знаеш нищо за него. Но според Елинор в живота й няма нищо нередно и тя си е с-у-п-е-р. Супер! Докато един ден Елинор не е уцелена от стрелата на Купидон (или поне тя така си мисли), затова решава, че трябва да промени някои неща в себе си, ако иска да бъде достойна половинка на своя любим. Всяка крачка към новото й Аз, я убеждава, че е време да загърби мрачното минало и да започне да живее истински, без да се нуждае от бутилка водка или строга програма, за да го прави.

„Елинор Олифант си е супер“ е блестящ дебют за Гейл Хъниман като автор, която доказва, че никога не е късно да дадеш глас на своя талант и да напишеш бестселър. Откровено казано, изненадах се, че това е първият опит за писане на Хъниман, защото намирам стила й за изключително приятен, интересен и прецизен (като главната й героиня). Най-много ме впечатли умението й да говори за деликатни, сериозни и доста мрачни теми, без да заразява читателя с меланхолия, а напротив – да го разсмива и да го кара да оценява колко богат и пъстър живот  всъщност има. Защото никога не е късно да се промениш и щом човек на навика като Елинор успява да разбие рутината и да се изправи срещу страховете си, тогава всеки може.

Основната тема, на която е подчинен романът, е самотата и тенденцията хората да живеят все по-изолирано един от друг, вглъбени в собствените си грижи и проблеми. Животът на Елинор е подреден, познат, сигурен, но също така празен, еднообразен и монотонен. На теория Елинор знае как да води учтив разговор и да следва социалния етикет, но практиката й куца. Не я обвинявам – дълго време никой не се беше опитал да разбие стените, които тя беше издигнала около себе си. Колегите й предпочитаха да се шегуват със странностите й, вместо да се поинтересуват каква е причината за тях. А повярвайте ми, Елинор има основателни причини да е толкова чудата и различна.

Не умеех да се преструвам, това беше основното…Чрез внимателно наблюдение зад кулисите обаче бях установила, че социалните успехи често се градят върху известна доза преструвка. Понякога и на най-популярните личности им се налага да се смеят на ситуации, които не намират за забавни, да вършат неща, които не са им съвсем по вкуса,  да общуват с хора, чиято компания не им е толкова забавна. Не и аз. Решила бях още преди години, че ако трябва да избирам между фалша и самотата, ще си остана сама.“

Но бъдете спокойни, Елинор Олифант наистина си е супер! Всъщност именно нейният образ прави романа толкова любопитен и интересен за четене. И макар отстрани хората да я намират за „особнячка“, имаме много на какво да се научим от нея – как да не се влияем от хорското мнение; как да бъдем откровени и винаги да казваме каквото мислим, без да се крием зад удобни неистини; как да оставаме глухи за грозните коментари и злобните шегички; как да потърсим или да приемем помощ, когато осъзнаваме, че се нуждаем от нея, вместо да играем ролята на горди и независими личности. Ако общоприетите норми изкарваха Елинор странна, то искам да ви кажа, че в много случаи, когато видиш света през нейните очи, осъзнаваш, че не тя е странната.

В историята на Елинор Олифант се прокрадва и романтична нишка – бих казала дискретно и ненатрапчиво. Отново героинята ни учи каква е разликата между моментно увлечение и голямата любов, между фантазиите на сърцето и истинските чувства. Любовта е тази, която подтиква Елинор да промени живота си, и пак тя е тази, която й отваря очите и й показва защо е важно да обича преди всичко себе си.

Накратко, Гейл Хъниман ни припомня, че Елинор Олифант и всички други „чудаци“ като нея са си супер! Може би ние сме странните, може би светът не е узрял за тях или просто се нуждае от инструкции за употреба, за да може да ги разчете. Ако е така, то книгата ще свърши отлична работа!

You may also like

Leave a Comment