„Киноклуб на самотните сърца“ – Дейвид М. Барнет

by Хриси

Ако книжната година се познава по първата прочетена книга, то моята трябва да е върхът! Радвам се, че стартирах 2019-та с новия роман на Дейвид М. Барнет, защото „Киноклуб на самотните сърца“ е книга със смисъл и послание, с идея и отлично изпълнение. И да, ще говоря много за нея в следващите месеци, защото за хубавите книги трябва да се говори!

„Киноклуб на самотните сърца“:

  • Автор: Дейвид М. Барнет
  • Жанр: Съвременна проза
  • Страници: 328
  • Година на издаване: 2018
  • Гледни точки: множество
  • Издателство: Кръгозор

Добре дошли в „Разходка по залез“ – дом за възрастни хора, който приема и студенти с цел да насърчи общуването между млади и стари (е, и да получи финансиране по европроект). Тук живеят: Джени – студентка по филмови изкуства, която иска да остави скучната си версия в миналото и да живее като една от любимите й актриси; Ринго – бъдещ писател, който никой не е виждал на лекции; Господин Робинсън – сърдит мърморко, който винаги има от какво да се оплаче; Ибиза Джо – добряк по душа с младежки дух въпреки напредналото егн; Госпожа Слайтуайт, която се чувства щастлива само когато тя и всички около нея са нещастни; Госпожа Кентъл, която непрекъснато говори за едни бижута, но никой не ги е виждал; Една Грей – енигма, която всеки иска да опознае. Могат ли толкова различни характери да съжителстват заедно без жертви, драми и скандали? Едва ли…

Ако името Дейвид М. Барнет ви звучи познато, то вероятно се сещате за първата му книга „Земята вика Майор Том“. Още с нея ми стана ясно, че ще си паснем с автора – казват, че британският хумор не е за всеки, но при мен в Хрисиландия е добре дошъл. И ако преди дни, когато отбелязвах оценката си в Goodreads, споменах, че не мога да преценя коя от двете му книги ми харесва повече, то днес вече с по-трезва преценка категорично смятам, че Барнет е вдигнал летвата с писането си.

В някакъв момент всички сме актьори. Всички играем някаква роля. Но каквото и да правиш, бъди в главната роля на собствения си филм, Джени.“

„Киноклуб за самотните сърца“ е книга, в която се влюбих. Толкова неща ми харесаха, че не знам с кое да започна ревюто. Може би с таланта на Барнет да комбинира веселото и сериозното в перфектна симбиоза. Докато се забавлявах, четейки диалозите между отделните персонажи, всъщност вниманието ми беше привлечено към значими и актуални теми – от сблъсъка между поколенията до Брекзит и (не)приемането на имигрантите. Хареса ми как Барнет се бореше срещу предразсъдъците на различни нива – срещу окачествяването на възрастните като скучни и назадничави хора, а на младите като безотговорни и несериозни.

Понякога хората не са такива, каквито изглеждат. Като теб, Джени. Понякога си просто такъв, какъвто си.“

На фокус беше и самотата като усещане и като състояние на духа, което не подбира жертвите си по пол или възраст. Но ако в математиката два минуса правят плюс, то и в живота когато две самотни души се намерят, се ражда приятелство или дори любов. Много се говореше за мечтите, за стремежа да излезеш извън рамката, в която светът се опитва да те напъха, но духът ти не може да се побере. За рисковете, които едни възприемат като първата стъпка към превръщането на фантазията в реалност, а други – като стъпка към пропастта. Но най-силното послание за мен е, че всеки е щастлив по различен начин.

Оставяме нещата да ни се случват, вместо да си позволим да действаме и сами да променяме света. Това е решение, което сами трябва да вземем за себе си: дали ще бъдем от хората, на които животът просто им се случва, или от тези, които сами правят живота си смислен. С всичко това се опитвам да кажа, че всеки, който има собствен живот, има някаква история.“

Като казвам, че Дейвид Барнет е вдигнал летвата, имам предвид, че намирам сюжета на „Киноклуб на самотните сърца“ за по-интересен и динамичен в сравнение с първата му книга. Има мистерия, която ще се опитвате да разплетете. Има любов, която ще се надявате да се случи. Има и няколко герои, които ще обикнете. Господин Робинсън беше в ролята на „сърдито старче“ и ,откровено казано, най-много се забавлявах с него. Една Грей беше жена, която те омагьосва с красота и харизма, така че в един момент забравяш за годините й. Джени, която получава главна роля в романа, беше като ходеща енциклопедия за кино – страшно много може да научите от нея. На сърце обаче ми беше Ринго – млад и талантлив, бъдещ писател, който обича да разтълкува хората, да научава и разказва техните истории.

Не е толкова трудно да си мил, нали? Не ти струва нищо.“

„Киноклуб на самотните сърца“ от Дейвид Барнет е роман-съкровище, който щедро раздава от богатствата си на читателите. С него ще научите много неща – от любопитни факти, свързани с киното през 40-те години, до това, че понякога разликата в поколенията може да се стопи с един мил жест, с една усмивка. Все пак какво ни струва да бъдем добри…

You may also like

Leave a Comment