„Творческо писане за мечтатели“ – Росела Калабро

by Хриси

„Творческо писане за мечтатели“ от Росела Калабро беше една много симпатична и приятна история, написана така, че да ни вдъхнови да мечтаем и най-вече да повярваме на мечтите си, да им вдъхнем живот.

„Творческо писане за мечтатели“:

  • Автор: Росела Калабро
  • Жанр: Съвременна проза
  • Страници: 264
  • Година на издаване: 2018
  • Гледни точки: множество
  • Издателство: Ера

Запознайте се с Петра – собственичка на уютна кафе-книжарница, която се превръща и в мястото, където се провеждат уроците по творческо писане, водени от Дилън Алтиери. Учениците му са само четирима, включително с Петра, но всеки подхожда сериозно и отговорно към курса, защото е възможност да разнообрази скучното си и донякъде самотно ежедневие. Бланш е младо момиче, което си изкарва хляба като боядисва стени – клиентите й са доволни, без да знаят, че идеите за цветовете идва от самите стени и от приказките в главата й. Линда работи като домашна помощница и детегледачка, но всъщност шие кукли и си разказва наум техните чудати истории. Армандо е възрастен мъж, който живее сам и цял живот си е мечтал да танцува. Как съдбите на тези петима души ще се преплетат и ще успеят ли да сбъднат мечтите си?

„Мечтите трябва да се вземат на сериозно“

„Творческо писане за мечтатели“ е книга, която тотално ни изважда извън рамките на познатото, за да ни насърчи да не се страхуваме от нашите мечти. Свободата да развихриш фантазията си и да си представиш, че си осъществил най-голямото си желание – това беше основата на книгата, нейната отправна точка към иначе далеч по-дълбоките послания. Станахме свидетели на един магичен процес, при който една мечта се ражда, постепенно придобива очертания и посредством нашите мисли, чувства и действия се материализира, оставяйки след себе си диря от щастие и удовлетвореност.

Имах една мечта. Но на мечтите трябва поне малко да се помага, понякога те не се справят сами, слаби са, крехки, дори мързеливи, отпуснати и равнодушни, затова нямат сили да извървят цели път, за да се превърнат в действителност. „Какво да правим сега, да се осъществим ли? – казва една от тях. – Нее, ще се осъществим утре, днес не ни е ден.“ И отлагат, отлагат, отлагат като подрастващите, които мислят само в сегашно, никога в бъдеще време. Трябваше да протегна ръка на моята мечта, да й дам първоначален тласък, съвсем мъничка помощ.“

Чрез героите си авторката ни напомня, че всъщност всички хора мечтаем и до голяма степен мечтите ни не са чак толкова различни – борим се за любов, за семейство, за някакво кариерно развитие или пък за голям успех. Искаме да оставим следа, искаме да не сме сами, а самотата – тя определено беше враг на нашите симпатични герои, които бяха в сериозна опасност да попаднат в лапите й. Тогава се появява техният учител, който им отваря очите за живота. Сюжетът не беше от най-динамичните, но пък предлагаше интересни и любопитни образи, които правят книгата колоритна и запомняща се. А самата Росела Колабро използва техники и елементи при писането, които свидетелстват за богатото й въображение, чувството за хумор и способността й да изразява с думи това, което много от нас не биха успели да кажат.

Според мен четенето на затворени книги е отворено, свободно упражнение. Така може да се чуе истинският глас на романа или да се долови собственият глас, който се промъква в него. Същото се случва, когато четем книгата по обичайния начин, нали? Понякога следим внимателно приключенията на действащите лица, а друг път до такава степен се отъждествяваме с тях, че им предаваме част от собственото аз и постепенно ги превръщаме в копие на себе си. В тези случаи, ако авторът можеше да чете нашите мисли, той не би разпознал своите създания. Но тъкмо това е хубавото на книгите: карат ни да мислим. А хубавото на мисленето е, че всеки мисли както иска.“

Много ми хареса идеята, че вещите също имат душа и история, която може да чуеш, ако се вслушаш внимателно. И така стигаме до книгите, които често дори няма нужда да отваряш, за да се убедиш да си ги вземеш вкъщи. Аз също съм казвала, че книгите говорят и често от първия поглед може да предположиш дали ще си допаднете с дадена история, или ще се разминете. Всъщност книгата говори няколко езика – този на автора, разбира се, който все пак я е написал, но и този на читателя, който който донаписва мислено историята, така че да отразява неговия поглед върху живота и да си пасва с обстоятелствата, провокирали го да потърси приятел в нейно лице.

Всъщност, ако се замислим, колко тежи една мечта? Нищо. Освен ако самите ние не я натоварим с тежест.

Хареса ми също, че учителят ги караше да мислят извън рамката,  да не се плашат от въображението си. Няма нищо по-страшно от човек без мечти, защото това е една изгубена, лутаща се душа, която не знае в каква посока да поеме. Имаше и други детайли, заради които ми допадна „Творческо писане за мечтатели“ – приказките на Бланш, куклите на Линда, уютната кафе-книжарница на Петра, както и нейните любовни и родителски терзания, към които ставаме съпричастни.

Според мен сълзите бликат заедно с болката понякога, но друг път се появяват, понеже се смеем като луди, а пък те, като чуват цялата тази шумотевица, надникват от очите ни, за да видят какво се е случило. Изглеждат като сълзи от плач, а всъщност причината е в радостта.

Накратко, ако си търсите книга, която да ви зареди положително и да ви насърчи да сбъднете мечтите си, но без да ви разказва вече познатите захаросани и нагласени истории, тогава „Творческо писане за мечтатели“ от Росела Колабро е подходящият кандидат. Защото всеки от нас сам пише собствената си история, а мечтите са нашето вдъхновение.

You may also like

Leave a Comment