“Бяла хризантема” – Мери Лин Брахт

Дебютният роман на Мери Лин Брахт беше сред посочваните топ заглавия за втората половина на 2018-та, така че определено се зарадвах на появата му у нас. “Бяла хризантема” е много силна и вдъхновяваща история, книга-урок, но и книга с послание, което ще ви жегне дълбоко в сърцето.

“Бяла хризантема”:

• Автор: Мери Лин Брахт
• Жанр: Исторически, Драма
• Страници: 304
• Година на издаване: 2018
• Гледни точки: 2
• Издателство: Хермес

Хана е на 16 години и живее със семейството си на малкия остров Чеджу. Тя не се срамува от корейския си произход, макар от години японците, които са окупирали страната й, да гледат със снизхождение към сънародниците й. Тя е хеньо (жена водолаз, гмуркач) – също като майка си, като баба си и като другите жени в нейния род. По-малката й сестра Еми също ще бъде хеньо, но трябва да порасне още. Хана е приела ролята на нейна закрилничка, затова когато вижда приближаващите японци към сестра й, не се замисля да се изправи пред тях, за да ги разсее. След този ден Хана никога повече няма да види семейството си, а близо 70 години по-късно Еми още ще помни спомена за своята кака. Какво се е случило с Хана и как е преминал животът на Еми?

“Бяла хризантема” е може би една от най-тежките книги, които съм чела – няма да захаросвам ревюто и ще се опитам да ви предам максимално добре сериозността на темите и сюжета. Не бях подготвена за суровия и безмилостен стил на авторката, която не спестява нищо на читателя и го кара да гледа всеки път, когато той иска да извърне очи. Не знаех също за жестоките сцени, които след като прочетеш, се запечатват в съзнанието ти, защото въображението ги е направило още по-варварски и зловещи. И все пак сред всичкото нещастие, обреченост и меланхолия, “Бяла хризантема” успява да те впечатли, вдъхнови и да те шокира със силата на своите героини.

“Болката е като нож, забит в нежната кожа между пръстите на краката й, само че не е там, а някъде по-близо до сърцето и ума й.”

Първото, което ми направи впечатление в книгата, е фактът колко малко знам за историята на другите държави (в конкретния случай говорим за Корея и Япония). Като че ли толкова много сме се съсредоточили върху собственото ни минало, че забравяме, че не сме единственият народ, който е страдал и се е изправял. Бях омагьосана от културата и традициите на жените хеньо, които като сирени се гмуркаха под водата, за да извадят своите “морски съкровища”. Да си хеньо не е просто работа и задължение, а призвание, чест, мисия, приемственост. Харесваше ми идеята, която тези жени въплъщаваха – те бяха независими и горди, бореха се както за оцеляването си, така и за запазването на традицията и уникалната им дарба.

Когато изплуваш, винаги поглеждай към брега, иначе ще изгубиш ориентация”

“Бяла хризантема” е посветена на жените, които са станали жертва на войната и са били превърнати в секс робини, в играчка на нечий извратен ум, който смята, че военната му служба му дава право да иска и да ползва тялото на жената без нейното позволение. Тези жени са на границата между живота и смъртта – физически и духовно. И все пак намират сили да оцелеят, за да разкажат историята си – за болката, унижението, безпомощността. Хана е една от тях – едва на 16, тя е отвлечена и поробена в Манджурия, където става затворничка в един от бордеите на японската армия. Разказът й за престоя там беше безпощаден и не спестяваше никакви подробности, сякаш авторката искаше да ни покаже в какви животни се превръщат хората във време на война. Въпреки трудностите Хана не забрави, че е хеньо и не спря да се бори.

Сестринската обич и привързаност беше другата тема, която Мери Лин Брахт засяга в историята си. Еми разказва за призраците от миналото, които я преследват през годините – за вината и тъгата, които я ограбват от възможността да изживее пълноценно дните си; за загубите, които самата тя е понесла; за личното й нещастие; за непрекъснатата връзка със сестра й. За съжаление така и не успях да се привържа към Еми толкова, колкото към Хана, но ми беше интересно да видя и нейната гледна точка, която ясно показва, че десетилетия по-късно белезите от войната още стоят.

Думите са сила…Колкото повече думи знаеш, толкова по-силна ще бъдеш. Затова японците обявиха езика ни извън закона. Ограничавайки думите ни, те ограничават нашата сила.”

“Бяла хризантема” от Мери Лин  Брахт не е толкова романтична и изискана колкото “Мемоарите на една гейша”, но е по-откровена, по-смела и по-вдъхновяваща. Независимо колко сурово се отнасяше към читателя, не съжалявам, че я прочетох, защото такива истории трябва да се помнят и разказват!