„Едно лято в Италия“ – Пип Уилямс

Имали ли сте усещането, че дните ви се изплъзват? Уж е понеделник, а докато мигнете, вече е станало петък и даже не сте разбрали кога се е случило. Часовникът тиктака и постоянно бързате за някъде, понякога без дори да има нужда. „Едно лято в Италия“ от Пип Уилямс е за онзи момент, когато трябва да си дадем пауза, да помислим дали не искаме нещо повече от живота и ако се налага, да рестартираме програмата и да опитаме нещо ново и различно.

„Едно лято в Италия“:

• Автор: Пип Уилямс
• Жанр: Съвременна проза
• Страници: 268
• Година на издаване: 2018
• Гледни точки: 1
• Издателство: Сиела

Запознайте се с Пип и Шанън – симпатична семейна двойка от Австралия, която си има две сладки момчета и винаги си е мечтала да има собствена ферма. Двамата дори предприемат първата крачка и си купуват идеалното място, което да постави началото на идеализирания им живот. Но и след преместването им в новия дом магията все така не се случва. След като им е дошло до гуша от стреса и задачите в ежедневието, Пип и Шанън се записват като доброволци в няколко биоферми в Италия. Решават, че така най-лесно ще се научат как да стопанисват фермата си и ще успеят да си отдъхнат от иначе скучния им и доста обикновен живот. До какви истини ще достигнат, оставям на вас да разберете.

Когато вечерта Шанън се прибра у дома, аз го гледах как пали огъня – три парчета хартия и шепа от спасените съчки, а след това запалва клечката кибрит. Нямаше огромен огън, само малък пламък, но Шанън го наблюдаваше, грижеше се за него, съсредоточи върху него цялото си внимание. След около шест минути огънят бумтеше“

Започнах „Едно лято в Италия“ от Пип Уилямс доста плахо – след като нещата с „Рапсодия в Тоскана“ не потръгнаха, италианската тема малко ме притесняваше. Книгата се оказа идеалната терапия за забързаното ми ежедневие – приятна и лека за четене, носи усещане за спокойствие и хармония и те кара да се замислиш върху наистина важните неща в живота. Но най-вече – кара те да оцениш това, което имаш, без да съди или да сочи с пръст. И също както героинята иска да зареже всичко и да вземе глътка въздух, историята ти дава възможност да се отпуснеш, да забравиш за задачите, които чакат ред, за да й се насладиш, без да бързаш и да препускаш по страниците й.

Мечтата, която държите заключена на сигурно място, може лесно да бъде пренебрегната. Но когато освободите една мечта, вие живеете с нея, лягате си да спите с нея, събуждате се с нея и трябва всеки ден да преговаряте с нея. Нашата мечта ни държеше отговорни и ние усещахме тежестта на очакването й всеки път, когато правихме компромис.“

Изненадах се как една толко семпла и неангажираща книжка успява да ти влезе под кожата и да те мотивира да погледнеш нещата в перспектива. Много неща ми харесаха в „Една лято в Италия“, но мисля, че това, което най-много ми допадна, беше фактът, че авторката не идеализираше живота на италианците. Да, когато сме уморени от забързания ритъм на града, всички си представяме какво би било да живеем другаде – например в някое по-малко градче или село, да отглеждаме сами продуктите си, да прекарваме време в градината и да завършваме вечерите с чаша вино след добре свършената работа, а щурците да ни правят серенада. Но зад кулисите на тази иначе толкова красива фантазия стоят часовете труд, болките в кръста и мазолите по ръцете, тревогата, че парите може да не стигнат или че природата може да не е особено благосклонна към теб и усилията ти да отидат на вятъра.

Харесваше ми, че Пип Уилямс балансираше отлично между сериозните теми за размисъл в стил „философията на живота“ и дребните детайли, които ти носят наслада, като например удоволствието да си приготвяш сам хляб. Хлябът всъщност заемаше много важно място в историята на семейството на Пип и Шанън – както в прекия смисъл, така и метафорично. Понякога го приемах като символ на жизнения им път, на сплотеността им, но за мен най-вече въплъщаваше основната идея, която авторката иска да предаде на читателя, а именно – хубавите неща стават бавно, изискват търпение, внимание, отдаденост, грижи. За да се наслаждаваш на живота (както италианците), трябва да знаеш кога да забавиш темпото, да спреш и да оцениш момента.

Няма да ви лъжа, като родител първоначално намирах подхода на Пип и Шанън за необичаен. В продължение на няколко месеца те живееха като номади и бяха въвлекли и децата си в този „експеримент“. Но от друга страна, се замислих, че семейството прекара много по-пълноценно времето си така – децата не бяха фиксирани върху телевизора или таблета, опознаваха различни култури и се учеха в движение. Събираха спомени под формата на красиви гледки, шарени мозайки и нови приятелства. Всеки ден получаваха открит урок по история, география, природознание, оценяваха удобствата на собствения им дом и виждаха какво е един ден да имаш, а друг да нямаш.

– Щастлива съм – казвам на когото би могъл да ме чуе.

– Защо да не си? – отговаря Шанън.

– Няма никаква причина, но току-що осъзнах, че номерът при щастието е да го разпознаваш, а аз току-що го направих, затова реших да го спомена.“

Накратко, „Едно лято в Италия“ от Пип Уилямс е история, която ще ви привлече с откровеност и неподправеност. Между картините от Италия и емоционалните преживелици на една жена, която се чувства изгубена, на едно семейство, което търси своя ритъм в живота, ще откриете и частица от себе си. Защото всеки от нас от време на време мечтае за същите неща, които Пип и Шанън търсят – спокойствие, стабилност, хармония, любов.