Четете ли, докато пътувате в градския транспорт? Аз лично не, защото много се разсейвам, но пък обичам да следя какво се случва около мен – дали някой чете нещо интересно, или пък си играе на телефона; дали изглежда замислен, уморен, щастлив? Може би затова още със заглавието си „Момичето, което четеше в метрото“ ме спечели и бях сигурна, че искам да прочета тази книга.
„Момичето, което четеше в метрото“:
- Автор: Кристин Фере-Фльори
- Жанр: Съвременна литература
- Страници: 192
- Година на издаване: 2018
- Гледни точки: 1
- Издателство: Сиела
В живота на Жюлиет няма нищо необикновено. Работи към агенция за недвижими имоти и всеки ден й се налага да пътува с метрото до офиса. Всеки ден един и същи маршрут, едни и същи лица във влакчето по линия 6, но с различна книга в ръка. Самата Жюлиет също обича да се губи между страниците на интересни истории. Затова, когато един ден импулсивно решава да слезе по-рано от метрото, за да се поразходи, и попада на място, където книгите й открехват вратата към цял един свят, тя плахо прекрачва прага му, без да знае, че животът й ще се промени.
Не, не съм част от секта. Просто обичам книгите, това е всичко.
„Момичето, което четеше в метрото“ беше увлекателна, приятна и разтоварваща книга, написана за всички, които обичат да четат и да се губят в света на книгите, но и за тези, които се чувстват изгубени и търсят убежище пак сред страниците на нечии чужди истории.
Историята е глупава…толкова ми доскуча, че пъхнах ментови листа между страниците й, та поне да мирише добре.
Това, което лично мен ме впечатли повече, беше стилът на писане на авторката. Ако историята не е нещо „Уау“, то Кристин Фере-Фльори определено знае как да борави с думите, като учи читателя да вниква между редовете и да търси скрития подтекст като заровено съкровище. Книгата изобилства от препратки и препоръки към други популярни и утвърдени заглавия, като бяха включени и някои въздействащи и интригуващи цитати – в общи линии истински рай за всеки библиофил! Аз обаче най-много харесах метафоричния изказ – фин, деликатен, понякога с философски оттенък.
Харесваше й да мирише книгите, да ги подушва, особено когато ги купуваше втора употреба – новите книги също имаха различна миризма в зависимост от хартията и използваното лепило, но бяха лишени от спомена за ръцето, които ги бяха разгръщали, за къщите, които бяха обитавали; те още нямаха история, една много по-различна история, от тази, която разказваха, паралелна, разсейваща се надалече, тайна история…“
Що се отнася до сюжета, допадна ми идеята да следиш какво четат другите в метрото. Както изтъкна единият от героите в „Момичето, което четеше в метрото“, изборът на една книга и подробностите около четенето й (кога я е започнал, кога я чете, бързо или бавно върви, за какво става дума в нея) говори много за нейния читател. Можеш да съчиниш нова история, стига да бъдеш достатъчно наблюдателен и да дадеш воля на въображението си. Още повече ми хареса, че се коментираше темата за буккросинга. Малко се говори за него у нас, а е толкова хубава инициатива. Като цяло подкрепям всяка идея, която насърчава разпространението на книги, но ми е тъжно, че май още нямаме тази култура да споделяме интересните истории, да пускаме книгите на свобода веднъж, след като сме приключили с тях. Самата аз се привързвам към книгите и трудно се разделям с някои от тях.
Защото ще отнеме много време да обясним защо обичаме някоя книга. А и аз невинаги успявам. Има книги, когато ги чета, усещам…ето тук. Нещо в мен се вълнува. Но не мога да го покажа…“
„Момичето, което четеше в метрото“ казва много истини, които само книгохолиците разбират. Тя не говори само за любовта към четенето, а и за влиянието, което една книга може да има върху живота ни, върху мисленето и възгледите, как може да ни промени, да ни зададе нова посока и да възкреси някои позабравени мечти.
И за финал искам да перифразирам един цитат от „Момичето, което четеше в метрото“ – и най-малката стая може да побере целия свят в себе си, стига да има книги в нея.
