„Светлината, която изгубихме“ – Джил Сантополо

by Хриси

Чудя се как да започна това ревю…Нали знаете, че любовните истории въздействат на читателя по особен начин – едни карат сърцето му да прелива от любов, а други го разбиват на малки парченца и после бавно и внимателно го лепят обратно. Но при „Светлината, която изгубихме“ от Джил Сантополо сърцето просто си остава разбито.

„Светлината, която изгубихме“:

  • Автор: Джил Сантополо
  • Жанр: Любовен роман
  • Страници: 272
  • Година на издаване: 2017
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Сиела

Историята ни среща с Луси и Гейб в съдбовен момент – по време на атентата от 11-ти септември. Любовта между двамата пламва бързо, като фитил. Изпепеляваща, страстна, като по филмите. Двамата дори заживяват заедно, но бъдещето на връзката им е несигурно. Луси е в екипа на детско предаване първо като асистент-сценарист с възможност за израстване нагоре. Гейб иска да се занимава с фотография, но след атентата мечтае и да промени света, като покаже на хората всичките му лица и най-вече тези, които войната е белязала. Това обаче не може да се случи в Ню Йорк. Бъдещето на кариерата му е отвъд границите на Манхатън, но там е и повратната точка на връзката му с Луси. Означава ли това обаче край на любовта им? 

Ако историите имаха вкус, то този на „Светлината, която изгубихме“ от Джил Сантополо щеше да е сладко-горчив. Започна като шоколадов бонбон, завърши като лекарство, от което буквално ти текат сълзи. Какво да ви кажа, изплаках си очите на тази книга! Емоционален, въздействащ, трагичен разказ за изстрадалото сърце на една жена.

„Просто исках да ти кажа, че има много начини да обичаш някого, и съм сигурен, че пак ще ти се случи. Може да не е съвсем същото, но в някои отношения вероятно ще е даже по-хубаво.“

Книгата може да определим като любовен роман, но не очаквайте поредния захаросан сюжет, чийто край може да предвидите. Факт е, че любовта и взаимоотношенията в една двойка са основни теми на романа, но авторката гледа доста реалистично на живота и въпреки, че всички си мечтаем за любов като в приказките, истината е, че има страшно много други фактори, които влияят на бъдещето на една връзка. В книгата имаше два типа любов – едната беше опияняваща, страстна, взривоопасна, но също несигурна, опасна, егоистична. Другата беше спокойна, стабилна, замайваща, но нямаше това въздействие, което първата оказваше.

„Ти ми показа уязвимата си страна и ме накара да се почувствам отговорна. Защото ние разкриваме истинското си Аз единствено пред хората, които най-много обичаме“

Основната идея в „Светлината, която изгубихме“ е, че понякога „обичам те“ не стига. Любовта може да е ключовата съставка в рецептата за успешна връзка, да присъства в най-големи дози, но трябват също отдаденост, откровеност, компромиси, разбиране, подкрепа, внимание, грижа, сходни възгледи. Авторката предизвиква въпроса къде стои Аз, когато вече има Ние? Нима всичко трябва да е общо? Трябва ли в името на другия да жертваш собствените си мечти? И ако се откажеш от тях заради любовта, тогава как да живееш щастливо с човек, когото обичаш, след като вече си изневерил на себе си?

„Всяка връзка е като пожар. И че някои от тия пожари са направо огнена стихия – могъщи, завладяващи, величествени и опасни, способни да те изпепелят още преди да си усетил, че гориш. Други пък са като домашно огнище – с укротени пламъци, даващи уют и животворна топлина. Имаше и други примери – свалка като фойерверк, като бенгалски огън, която трае само една нощ.“

Едно от нещата, които най-много харесах в книгата, е това, че историята може да има различно тълкуване според разбиранията на индивидуалния читател. Едни ще кажат, че е любовен триъгълник. Аз ще кажа, че не е – в крайна сметка, главната героиня имаше две отделни връзки с двама мъже по различно време. Някои ще подкрепят Луси в избора й, други ще я критикуват, ще симпатизират повече на едната половинка, ще съжаляват другата. Аз лично й съчувствах и се надявах животът й да се нареди, което и стана, но картината беше различна. Дори когато става дума за скръб, общочовешка трагедия (каквато е терористичната атака от 11-ти септември), за кариера и професионално развитие – мненията могат да са много субективни.  Затова може да се каже, че Джил Сантополо е написала специална история на всеки читател – личен подарък, който да провокира размисли, свързани с най-дълбоките дебри на човешкото сърце.

„Ние виждаме всичко през филтъра на собствените си желания и разкаяния, надежди и страхове.“

Сълзите ми обаче винаги идваха в края на главите, които завършваха с въпроси. Разбиващи въпроси. Въпроси, които крещят в празна стая, чуваш ехото им, но остават без отговор. Дали заради последвалата тишина, или защото си представях какво би отговорил Гейб, тези въпроси бяха за мен съкрушителни. Още по-тъжното е, че посяваха в мен едновременно семена на надежда, но и на съмнение, затова и да исках, не можех да предвидя как ще завърши историята.

„Ето това е любовта. Кара те да се чувстваш безкраен и непобедим, сякаш светът протяга ръце за прегръдка към теб и всичко е възможно, а всеки следващ ден ще е изпълнен с чудеса.“

Мога да ви разказвам още дълго за емоционалното пътешествие, на което ме отведе „Светлината, която изгубихме“, но не бива, защото е книга, която трябва лично да изпитате. Книга, която е като примка около сърцето ви и непрекъснато стяга, стяга, стяга, докато накрая не го пръсне на парчета.

You may also like

1 comment

Paris_love15.05.2018 - 19:12

Много се радвам ,че си споделила мислите си в това ревю и ,че го прочетох ,тъй като и аз се чувствам по същия начин по отношение на книгата. Все още не съм я дочела и някак си не искам да знам как ще завърши историята , но от сега ме наведе на доста дълбоки размисли. 🙁

Reply

Leave a Comment