„Под бадемовото дърво“ – Лора Маквей

by Хриси

Започнах „Под бадемовото дърво“ от Лора Маквей в пълно неведение – нямах никаква представа какво да очаквам от книгата, а корицата по нищо не подсказваше, че държа в ръцете си една от най-силните истории, които някога съм чела. Блестящ роман, който по мое мнение задължително трябва да прочетете!

„Под бадемовото дърво“:

  • Автор: Лора Маквей
  • Жанр: Съвременна проза
  • Страници: 320
  • Година на издаване: 2017
  • Гледни точки: 1
  • Издателство: Кръгозор

„Под бадемовото дърво“ е историята на Самара – 15-годишно момиче от Афганистан, което пътува към Москва с Транссибирската железница и разказва за живота си. Говори за запознанството и брака на родителите й, за братята и сестрите й, за живота й в Кабул преди гражданската война, за бягството от дома им и преместването им в малко планинско градче, където живеят нейните баба и дядо. Докато пътува, Самара си спомня за годините, прекарани на това място, за нейните приятелки, за промяната в хората и в мисленето им, за новите правила и порядки, по които е трябвало да живеят, за униженията и наказанията, на които е бил подложен всеки, отказал да се подчини. Пренася ни в бежанския лагер, в който е била отседнала за кратко, а после ни прави съучастници в бягството й от Афганистан, докато не успява да се качи на влака и не поеме към новия си живот. Може ли обаче да избяга от кошмарите на миналото, от страшните гледки, запечатани в съзнанието й, и от тежките уроци, които е била принудена да научи толкова малка? 

Отдавна не бях попадала на книга, която така да ме разтърси. „Под бадемовото дърво“ е история, пропита с много сълзи – тези на главната героиня, но и моите собствени. Истинска, трогателна и толкова въздействаща, в нея авторката говори за смърта, загубата и войната, но разказва също за надеждата, за волята, за оцеляването и за желанието да живееш. История, която те съкрушава, но и вдъхновява!

Ако е вярна приказката, че това, което не ни убива, ни прави по-силни, то Самара – едва на 15 години, вече е свръхчовек. Нейната лична изповед е прозорец към един свят, който като че ли забравяме и пренебрегваме умишлено, защото знаем, че от него струи единствено скръб и болка, а из улиците му има само разруха. Ежедневните проблеми, които ни тормозят, изглеждат незначителни пред ужаса да живееш на място, където царува войната – жадна за кръв и невинни души, тя обикаля и търси своите жертви, които да предаде на най-близката си приятелка, Смъртта. Непредсказуема, жестока и отблъскваща, войната не е просто спомен от миналото. Четем романи за нея, а ето че днес, на хиляди километри от нас, тя продължава да всява ужас и да убива.

Човек не може да поправи грешките на миналото. Просто продължава да живее с тях, заравяйки ги дълбоко в душата си с надеждата да изчезнат някой ден. Ала те, разбира се, не мърдат оттам. Рано или късно се надигат и изплуват на повърхността. Такива неща ми минават през ума, докато си мисля за Ара.“

Войната отнема на Самара всичко – дом, семейство, любов, сигурност, стабилност, свобода. Единственото, което не успява да й открадне, са нейното въображение и дарбата й да разказва. А с тях Самара може да мечтае, да пътува и да говори с близките си, да се допитва до тях за съвет, да им споделя страховете си и да вярва, че щом е останала жива, може би нещастието най-после се е отказало да я преследва. Може би е успяла да избяга и макар километрите между нея и Кабул да не изтриват ужасяващите картини от спомените й, разстоянието все пак й дава надеждата, че „след всеки мрак настъпва светлина“  И при Самара най-накрая е започнало да се разсъмва…

Нямах представа как нещо толкова тъжно би могло да им вдъхне толкова много живот. Нямах представа как смъртта е в състояние да им напомни, че животът е хубаво нещо и си струва да се живее.“

Историята за живота на Самара е напомнянето, от което всеки от нас се нуждае, защото в комфорта на собствения ни дом лесно забравяме колко по-богати сме всъщност. Да разполагаш със свободата да избираш, да учиш, да пътуваш, да говориш, да имаш, да бъдеш – това е богатството, за което Самара и семейството й копнееха и което силните на деня пилееха с лека ръка. Политиката, фанатизмът, болните амбиции, манипулацията, дискриминацията – те убиваха още преди куршумите да са достигнали до своите жертви. Войната в името на нечии интереси беше като болест, която заразяваше обществото, бавно го разяждаше, докато от него не остана само една куха черупка. Къде е вдъхновението, ще попитате? Пак в Самара – в желанието й да оцелее, да съхрани малкото, което й е останало, в мечтата й да започне на чисто, в силата на нейния характер, в любовта към близките й.

С налагането на новите закони паниката нарасна и постепенно обхвана цял Афганистан. Мъже, жени и деца, семейства като нашето, побягнаха – надалече, колкото беше възможно по-надалече от идващото. Надеждата се беше превърнала в страх, страхът – в ужас.“

„Под бадемовото дърво“ е написана по много интересен начин. Разказът започна бавно, дори бих казала леко скучновато, но после като че ли внезапно те събужда от дълбок сън. Крещи, вика и търси вниманието на читателя! Съветвам ви да му го дадете, а той ще ви се отплати с история, която дълго ще помните!

You may also like

Leave a Comment