7 любими цитата от „Светлината, която не виждаме“

by Хриси

„Светлината, която не виждаме“ беше заглавие, което си бях набелязала отдавна, но знаех, че историята ще е специална, затова изчаквах подходящото време за нея. След като се сдобих с българското издание от Панаира на книгата, реших, че е време да се запозная с Мари-Лор и Вернер Пфениг, а за вас извадих моите 7 любими цитата от „Светлината, която не виждаме“.

„Светлината, която не виждаме“:

  • Автор: Антъни Доер
  • Жанр: Исторически
  • Страници: 416
  • Година на издаване: 2015
  • Гледни точки: множество
  • Издателство: Сиела

Мари-Лор е дъщерята на пазителя на ключовете на Природонаучния музей в Париж, където се съхранява скъпоценен камък, за който се говори, че носи на собственика си вечен живот, но и погубва близките му. На 6 години момичето ослепява, но с помощта на баща си, тя свиква да живее без зрението си, а неговите дървени макети и импровизирани сейфове, зад които се крият малки изненади, я научават да вижда това, което дори хората с добро зрение на могат. Когато войната избухва и Париж е в опасност, Мари-Лор и баща й се местят в малкото крайбрежно градче Сен Мало при нейния прачичо, където животът на порасналото момиче завинаги ще се промени, а нейната храброст и любов към науката ще се превърнат в духовна храна за много хора. Паралелно с нейната история, четем и за Вернер Пфениг – сръчно и много умно момче от бедно малко градче в Германия, което живее със сестра си в дом за сираци. Вернер умее да поправя всеки радиоапарат, който му попадне. Талантът му носи музика и усмивки на близките му в дома, но и заради него той е изпратен в академията на Хитлер за младежи, където да се обучава за военен. Академията е студено, бездушно и кошмарно място, където за да оцелееш, трябва буквално и преносно непрекъснато да си със затворени очи и да заглушаваш вътрешния си глас, за да чуваш този на възпитателя или на радиото. Как две толкова различни и далечни съдби се срещат и кой ще оцелее, след като войната се напие с невинни и объркани души, оставям сами да разберете.

Не искам да пиша ревю за „Светлината, която не виждаме“, защото вярвам, че това е от типа книги, които имат толкова тълкувания, колкото и читатели. Всеки по различен начин усеща и приема главните герои и субективният фактор е прекалено голям. Едни ще подхождат със симпатия, други с разбиране, трети – с гняв или раздразнение към главните герои. В началото книгата тръгва по-мудно, но после историята постепенно те поглъща и не спира да  ти задава въпроси и теми, върху които да разсъждаваш. Личи си, че авторът внимателно е подбирал всяка своя дума, така че тя да пасне идеално на разказа му. Вместо ревю, избрах да споделя с вас няколко цитата от книгата, които ми станаха любими:

1. „Пролет е в Бретан и влагата удавя като потоп крайбрежието. Мъгла в морето, мъгла по улиците, мъгла в главите“

2. „-В такъв случай ни помогнете!
-Не искам неприятности, мадам.
-Бездействието не е ли вид неприятност?
-Бездействието си е бездействие.
-Бездействието е равносилно на съдействие.“

3. „При вятър – което значи почти винаги, със стенещите си стени и тракащите жалузи, с претъпканите стаи и виещото се насред тях тясно стълбище, къщата изглежда като видим израз на духовната същност на чичо й: тревожна, усамотена, но пълна с чудеса, оплетени в паяжини“

4. „Той казва: – Много си смела…
-Когато ослепях, Вернер, хората ми казваха, че съм смела. Когато изчезна папа, пак казаха, че съм смела. Каква ти смелост – това е безизходица. Нямам избор. Събуждам се сутрин и си живея живота. Ти не правиш ли същото?“

5. „Кокалестата фигура на Смъртта броди из улиците долу, спирайки от време на време, за да надзърне в прозорците; с огнени рога и ноздри, бълващи задушлив дим; костеливата й ръка стиска списъка за изпълнение. Спира, за да погледне офицерите, слизащи от лимузината си и изчезващи в замъка. После – пред светещите прозорци на парфюмериста Клод Левид. После – пред тъмната тясна къща на Етиен Льоблан. „Върви си по пътя, Смърт. Подмини къщата ни.“

6. „-Трябва ли просто да вървиш след стадото като овца? …Съмнения: хлъзгави като люспи на риба. Вернер ги отхвърля.“

7. „Потоци от писмена реч, приливни вълни от мобилни разговори, телевизионни програми, имейли, необхватни мрежи от медни кабели и стъклени влакна, преплитащи се под и над земята, пресичащи сгради, прескачащи между ретранслаторите в тунелите на метрото, между антените върху покривите на сградите, от стълбовете на уличните лампи с вградените в тях трансмитери…десет хиляди „Липсваш ми“, „петдесет хиляди „Обичам те“, омразни имейли, делови напомняния, борсови курсове, реклами на бижута, на кафе, на мебели, летящи невидимо над гъмжилото на Париж, над бойни полета и гробници, над Ардените, Рейн, Белгия и Дания, над осеяните със стари рани и постоянно променящи се човешки пейзажи, наричани от нас „нации“. Толкова ли е трудно да се повярва, че и душите могат да се придвижват по тези пътища? Че баща й и Етиен, мадам Манек, и немското момче – Вернер Пфениг, могат да се реят из небесата в ята, като чапли, скорци или гларуси? Че край нас постоянно летят души – тихо, но доловимо, ако се вслушаме внимателно? Носят се над комините, тичат по тротоарите, мушкат се под якетата и ризите, гръдните ни кости и дробовете, за да излязат през гърбовете ни, пространството е библиотека и запис на всеки изживян живот, на всяко изречено изречение и всяка дума още трепти във въздуха.“

You may also like

Leave a Comment